(продължение от миналия четвъртък)



Унищожителната българска победа в битката при Маркели на 20 юли 792 г. дава нов тласък в ранната българска история. За разлика от други битки в нелекото ни минало, за нея разполагаме със значителен брой изворови данни. Натрупана е и не малко научна литература, по-голямата част от която в чужбина. Да, така е, битката при Маркели през 792 г. е по-обсъждана от чужди автори, отколкото от български, впрочем това важи изобщо за последните две десетилетия на VIII в. и до възцаряването на великия господар Крум, кой знае защо.

Макар и немногословен (вж. Извори в първата част), Теофан Изповедник ни е съобщил все пак главното - смразяващият кръвта разгром при Маркели погубва част от цвета на византийската аристокрация, и Теофан съвестно ни е изброил свидните жертви, пленено е ценно имущество в пари и вещи, а както изглежда и знаците на императорската власт. Нещо повече, за кратко е пленен и самият император Константин VI, както ни е осведомил инокът Петър - авторът на единия от четирите варианта, най-многословният, на житието на св. Йоаникий Велики. Впрочем, единствен Петър разказва историята с императорския плен и как с решителност и смелост Йоаникий спасява вече императорът, който вече е попаднал в смъртна опасност.

От четирите жития на св. Йоаникий до наши дни са достигнали само три - на инока Сава (IХ в.), на инока Петър (IХ в.) и на Симеон Метафраст (Х в.). Първоначалните бележки на сподвижника на св. Йоаникий, Евстратий от Агаврос, не са достигнали до наши дни. Сава и Петър ползват бележките на Евстатий от Агаврос, а Симеон Метафраст - само на Сава. Така се получава, че единствено инокът Петър знае за освобождаването на император Константин VI от кратковременен български плен. Инокът Сава и Симеон Метафраст разказват историята по-иначе - според тях пленен чрез аркан бил "едного от [византийските] велможи", а войникът Йоаникий, по това време 42 годишен, спасява него, а не императора. Наложи се това извороведско отклонение, понеже трябваше да се види по-ясно, че от трите запазени жития на св. Йоаникий две не разказват за императорския плен, но те преписват едно от друго, та разказите са всъщност поравно.

Възниква, разбира се, сложният въпрос кому да вярваме - на Сава или на Петър, макар и двамата да твърдят, че са познавали лично Йоаникий (Герасим Петрински 2012). Понеже знаем със сигурност, че целият обоз, всички пари, императорската палатка с цялото й оборудване и прислуга, както вероятно и знаците на императорската власт са завладени от българската войска на 20 юли под Маркели, то май ще се наложи да отдадем предпочитание на разказа на инока Петър (вж. Извори). Смъртта на цяла редица изтъкнати византийски аристократи, включително и от най-близкото обкръжение на императора, допълнително указва, че български отряд е завладял средищната част на византийския лагер, в същото това време императорът едва ли се е изпарил по чудодеен начин - залавянето му изглежда напълно продиктувано от логиката на битката. Защо Теофан Изповедник не споменава едно толкова важно произшествие като кратковременното пленяване на императора не знаем, може би просто малко от присъстващите са успели да го забележат в хаоса и в борбата за лично оцеляване. Да се съмняваме в добосъвестността на инока Петър обаче също не можем.

Накратко историята е следната. На 20 юли 792 г. българската и византийската войска се построили в боен ред една срещу друга между крепостта Маркели на юг и р. Мочурица на север, впрочем точно през мястото на битката днес преминават жп линията София-Бургас и автомобилният път Е773. През време на злощастното за византийската войска сражение, според инока Петър, император Константин VI е уловен с ласо (кожена примка, страшния старобългарски аркан; вж. Изображението) и завлечен в български плен, от който е освободен от войника Йоаникий.

Впрочем тук вече е ставало дума за българския произход на този бъдещ християнски светец (вж. Свързани текстове). Данните от трите му жития ни позволяват да възстановим името му като Иван Боила, а принадлежността му към славяно-прабългарската аристокрация в изгнание след 760 г. всъщност не се подлага на съмнение (вж. Gy. Moravcsik 1958, Сп. Врионис 1961, Ф. Малингудис 1979). Още повече, че родното място на светеца, селото Марикат, е в земите, населени с преселници от България (вж. Карта в първата част).



* * *



По-сетнешната съдба на Константин VI е толкова трагична, че читателят на исторически извори неволно се замисля дали императорът нямаше да е по-щастлив в български плен. След цяла поредица от колкото необмислени и хаотични, толкова и злощастни действия на 15 август 797 г. Константин VI е ослепен по заповед на собствената си майка, императрица Ирина (797-803), в същата Пурпурна зала на Големия дворец в Цариград, в която е роден 27 години по-рано (Г. Острогорски 1963) - "в девет часа страшно и безжалостно го ослепиха", пише Теофан. Ослепяването на младежа е несръчно - кърваво и болезнено, засегнати са изглежда важни части от мозъка и Константин Багрянородни умира или часове след това от получените увреждания или след някое време, прекарано в ужасни страдания.

Така геройската постъпка на войника Йоаникий при Маркели придобива друго звучене , никога не се знае дали предотвратяването на някоя злина не е предисловие към нова, още по-голяма и по-ужасна.



***



Понеже все още няма законова възбрана да се обсъждат исторически събития извън кръглите им годишнини си позволихме тук в три поредни текста да припомним не твърде често споменаваната битка при Маркели на 20 юли 792 г. Направените в тези текстове исторически и археологически успоредици ни позволяват да придърпаме малко назад във времето началото на имперските времена на средновековната българска държава, тъй като проявите на българската имперска идея са винаги свързани с конкретен, точно определен досег с имперските знаци на съседната Византийска империя поне. Това ни дава възможност с увереност да твърдим, че пленяването на императорската палатка при Маркели, заедно с парите, мебелите и прислугата, дават началото на нов етап в ранната българска история, особено като имаме предвид и последвалите исторически събития в тяхната цялост. Времето на българската империя продължава достатъчно дълго - от 792 г. чак до 1018 г., и е съвсем обяснимо защо историческият интерес към него само ще се засилва.

Скоро, след точно две години, ще се навършат 1225 г. от победната битка при Маркели и си струваше да напомним малко по-рано за нея, може пък някому да хрумне подобаващо да отбележи тази знаменателна дата в най-ранната ни история. Защото, ако след победната битка при Онгъла през 680 г. се роди Придунавска България, то с византийския разгром при Маркели бе дадено началото на едни точно два века и четвърт, в който България е на върха на своето могъщество. Само в имперския си период държавата ни е една от великите сили и, заедно с Византия и Свещената Римска империя, гласи световните работи в нашата част от света - в Европа и в цялото Източно Средиземноморие. Точно този най-светъл отрязък от историята ни започва на 20 юли 792 г., струва си да не го забравяме.



Извори



"В онези времена народът на хуните, сиреч българите, започнал война [войната през 792 г. е започната от Византия] срещу нас, християните. Срещу тях се опълчил тогавашният скиптроносец и преблагочестив император на име Константин [VI (780-797)], син на преблажената и православна императрица Ирина [регентка на малолетния си син до 790 г.]. Когато и двете войски се наредили една срещу друга [южно от р. Мочурица] при селището, наречено Маркели [на 7,5 км от дн. Карнобат], и се завързало между тях сражение, [а] християнското племе било победено поради нашите грехове и обърнало гръб на враговете. Враговете ги преследвали в тил и устроили страшна сеч, та и сам императорът бил хванат с някаква примка [прочутият старобългарски аркан], влачен като пленник и попаднал във властта на онези безбожници. Като съзрял това, онзи твърде смел Йоаникий, подтикван от божествена ревност и за да кажем като пророка, като се въоръжил със сила свише, храбро скочил сред тях и като разрязал с меч тази примка, за която казах - това дяволско изобретение, спасил императора по неочакван начин. А самият той, закрилян от божията милост, разпръснал неприятелите на всички страни и като преминал сред тях невредим, спасил се. Прочее, когато малко се поотдалечил от сражението, той вървял напред със седмина свои другари и гледа как един от казаните езичници отново стои и безпощадно промушва християните, които минавали там. Защото, както мисля, казаният път минавал през клисура и нямало откъде да се мине другаде, а само от там. Прочее . . . [Йоаникий] много мъжествено се отправил към злосторника, насочил с ръка меча си към онзи безбожен врат както някога Давид срещу Голиат, проявявайки храброст отрязал ужасната му глава, и увенчан с победа, спечелил голямо спасение, направил спокоен и безопасен пътя на ония, които след това минавали оттам . . . И тъй, като разпитвал за станалото нещастие и поражение и изпълнен с дълбока скръб [Йоаникий] със сълзи продължил пътя си."

Из Житие на св. Йоаникий от инока Петър, средата на IХ в.





Свързани текстове:

http://www.segabg.com/article.php?sid=2009121000040001301

(Масова политическа емиграция обезкръвява България през VIII в.)

http://www.segabg.com/article.php?id=759730

(Възраждането на българската имперска идея)

http://www.segabg.com/article.php?id=760776

("Българите взели и императорската палатка с цялата прислуга")