В суматохата и вълненията около горещниците се разминахме с 90-годишнината - 13 юли - на Владимир Кирицов. Ако разделим този срок (както коварно го раздели и съдбата), Владо, колкото време беше жив, толкова време вече е и мъртъв. Ракът го отнесе в едни тъжни години, когато се беше вторачил да посочва мъже в разцвета на дарбите им и когато усещахме гадния му смъртен дъх навсякъде около нас. Спомням си, че тогава написах стихотворение за "бледните избраници на рака", които "изгарят върху тесните легла". Стихотворението струва, но никога оттогава не го отпечатах повече, може би за да си вярвам, че страницата му е завинаги прелистена. Един от тези избраници, и със сигурност един от най-личните, бе Владо....

Тогава сатириците в България бяха легион, сатирата дори бе официално насърчаван жанр, та от това насърчаване бе добила звук на придворна флейта. Посред тази имитационна сатира стихотворенията и епиграмите на Владо грубо драскаха пейзажа. Не го насърчаваха, драскаха го и него, драскаха му и стихотворенията, накрая му задраскаха и "претопиха" вече напечатана книга. Прочее, това поетът е изповядал и сам:



Увенчават словото на гения

томове събрани съчинения:

повести, романи, звучни рими

и писма до близки и любими.

А пък аз, щом нещо отпечатам,

виждам, че излязло до средата,

затова пък после се старая

другаде да отпечатам края.

И мечтата ми е, с извинение,

Да издам

събрано стихотворение.



Стихотворението се нарича "Поетично". То изповядва съкровен проблем в съдбата на сатирика, в която като част от поетиката му е вградена борбата да се съхрани идеята и целостта на творчеството. Владо приемаше тази съдба и тихо, артистично и някак опрощаващо се присмиваше на другата, онази на "Сатирикът заек"



За да няма недоразумения,

хапе изключително растения.



Владо бе чужд на подобна вегетарианска сатира, той плащаше цената на своя творчески избор, без да се разстройва, с някакво необяснимо снизхождение към отмъстителната литературна посредственост, която му диреше идологически щърбавини и прегрешения в неправоверност. Беше добил имунитет, който, изглежда, се срути, когато във Варненското издателство спряха вече отпечатаната му книга "Библейски отгласи", държаха я на връзки в коридора и после я "претопиха". Това, изглежда, отключи рака и го изведе от средата на бездарници и завистници, част от която просто се прехранваше от доносите около неговия неудобен, недолюбван талант. Почина през 1971 г. След време поетът Красимир Машев ми изпрати стенограмата от съвещанието в издателството, на което са решили да спрат и да изгорят книгата. Там са запазени и ариите на ред по-късни гласовити синигери на демокрацията, също пледирали за тази разправа. Представям си само как би ги изобразил Владо, ако бе доживял по-късното им салтомортале. Размина им се...

Но съдбата си Владо я приключи и вярвам, че там, където е, отдавна е осмислил, а може би по навика си и осмял суетата на тукашния ни объркан и разпилян днешен живот, все по-дребен и все по-достоен за истински, новороден сатирик. Такъв сатирик като че никой няма да позволи да се появи, всичко ще направят, за да го предотвратят, без да знаят, че такива хора се раждат именно когато искат да ги забранят.

Толкова за съдбата и за краткия живот на Владо Кирицов. Искам по-скоро да припомня малко от онова, което ни е оставил. Има неща, които не остаряват, такива, които осветяват и бъдещето, с горчива истина маркират и нашия ден, колкото да видим, че само си мислим, че сме избягали от себе си. Заедно с това живи са и "невинните", но жестоки към дребнавостта и демагогията, към сбъркания морал и разкривения обществен портрет стихотворения. В онези времена, когато прицел на сатирата бяха закупчикът, домакинът, кварталният бакалин, бюрократът, Владо като че се забавляваше с тях, както и с онези, които патетично ги изобличаваха. Например:



Злополука



Тежък камион пред мен

някакъв човек премаза.

Пребледнял и изумен

се стъписах на паважа.

Двете леви колела

минаха му през главата.

Спря виновната кола.

Наобиколи тълпата.

Скокна смазаният

с яд:

- Няма нищо интересно!

Аз съм - каза - бюрократ,

не умирам толкоз лесно!...



Още тогава е нарисувал безсмъртния бюрократ, днес наричан скучно "държавна администрация", която държи и хляба, и ножа, и без която корупцията би издъхнала като куче пред купа сено. Но повече го терзаеха кривиците в самия човек, прицелваше се в неправдите на световното устройство, вероятно смяташе, че като ни ги показва, ще ни амбицира да се справим.



Стълба до небето



Рай човекът да намери,

трябва да се изкатери.

Но се стълбата клатушка

от най-слабата вихрушка.

И замайва висината,

и изтръпват колената,

и отпускат се ръцете,

ту едната, ту и двете...

А когато стигнем горе,

над стихията изплавали,

виждаме как с асансьори

се изкачват триста дяволи.



Има и други такива за шанса и напредъка на личността, които днешният живот всякак разгадава и преписва от иносказанията на Кирицов. Например за онзи управител на стол, който със жените имал си закачка, та веднъж го спипали гол в жилището на една готвачка. И побягнал любовникът, съпругът едва сварил да му развали портрета. Бягал по гащета управителят, а навън, на улицата, не щеш ли, се провеждал някакъв крос. И нашият се шмугнал между атлетите, а понеже бягал от страх, бил доста бърз и се класирал трети. Пробил. Оправил си живота!



И тъй от управител на стол

отговорник спортен бил направен.

Та мечтая да ме хванат гол,

може пък да стана нейде главен?



Беше нестандартен сатирик, като че ли сатирата може да бъде стандартна. И затова вечно бе под подозрение. Но съумяваше да печати - просто лепеше марки и пращаше. И пак лепеше, и пак пращаше. Излизаха такива жестоки стихотворения като "Човекът от Марс", "Мамут под микроскоп", та дори и "Циганинът вървеше към участъка", което в онези години се рецитираше по кафенетата и по естрадите.

Седеше в адвокатската си кантора, най-често заобиколен от безпаричните симпатяги, които защитаваше безплатно в съда. Отбивахме се да напечатим по някое стихотворение на адвокатската му пишеща машина. "Хартията от мене, казваше, стиховете от вас". Но понякога, много рядко, изваждаше стихотворения и той. Точно така веднъж извади "Мамут под микроскоп" и имах чувството, че дори главната улица, която буботеше зад ъгъла, замлъкна.



Мамут под микроскоп



В един прочут научен институт

Под микроскопа бе открит мамут.



Това е факт, а не съновидение.

Излезе и научно обяснение:



Природата не го е умъртвила -

смалявал се е той пред всяка сила.



И днес микромамутът жив и здрав

лежи в един уютен, топъл шкаф.



Прозвуча ми зловещо. Изпитах паника: сякаш видях какво може да се случи и с човека, с мен, ако така се смалява пред всяка сила. Владо и той сякаш се събуди от стихотворението, направи знак, който днес би трябвало да означава "споко!" и хвърли папката в чекмеджето. Отидохме в съседство, в "Малкия Балкантурист" да обърнем по една бира...

Има такива стихове-предупреждения, разпръснати из тънките книжки на Владимир Кирицов. Повечето са именно с адрес към човека: какви може да ги натвори той и, най-вече, какви непоправими дела може да извърши спрямо себе си. Мисля даже, че властта по-малко се засягаше от тях, отколкото гражданството. А ако наистина гражданинът беше жегнат, то това значи, че написването им си е струвало труда.

За накрая съм оставил стихотворението, което поражда най-всевъзможни, понякога стъписващи коментари. И което всяко време сякаш се изкушава да допише. Или поне... да редактира.

Но какво е искал да каже авторът, вероятно знае само бъдещето...



Циганинът вървеше към участъка



Циганинът вървеше към участъка

и си мислеше за какво го викат.

Вероятно за дисертацията,

която преписа от чуждо списание?

Или за оная хубава гимназистка,

която от бара откара в апартамента?

А може би защото не си е платил данъка за кучето,

което къпе с мляко, за да престане да лае?

Впрочем в никакъв участък не го викаха.

Той беше добър, наш циганин.

И въобще не беше циганин.