Изчитането на 150-страничното споразумение за ядрената програма на Иран отнема доста по-малко време, отколкото човек предполага. Защото всъщност това не е споразумение от 150 страници. Близо 60 страници от тях са списъци - на юридически лица и обекти, които са под санкции и които трябва да бъдат освободени от тях. Сред тях е и "Списък на нарушителите на международните санкции". От тези списъци могат да се научат няколко неща.

Първото е, че за да се изгради структурата на международните санкции срещу Иран, бяха нужни десетилетия, а сега напълно се отказваме от нея. Глупаво е да се вярва, че тези санкции върху хора, компании, банки, пристанища и прочее, изредени на 60 страници, могат и ще се възстановят веднага, ако Иран наруши споразумението. Както правилно отбеляза Роб Сатлоф от Вашингтонския институт по близкоизточна политика, в споразумението е предвидено само едно наказание за всеки вид нарушение - дребно или по-голямо - случаят на Иран да бъде представен в Съвета за сигурност на ООН за "бързо възстановяване". Това е като да кажем, че за всяко престъпление - административно или криминално, наказанието е смъртна присъда. В реалния свят това означава, че за всяко друго престъпление, освен углавно, наказание няма...

Проблемът с "бързото възстановяване" на санкциите обаче не спира дотук. В споразумението има текст, според който Иран смята всяко връщане на санкция за освобождаване от всички ангажименти и ограничения. С други думи, едно нарушение трябва да бъде наистина достатъчно голямо, за да реши Съветът за сигурност да отмени споразумението и да възстанови ембаргото. Това на практика



дава на Техеран зелена светлина



да прави всякакви нарушения на сделката от малки до средно значими. И означава още, че администрацията на Обама ще предпочете да използва сложните процедури на споразумението и да отнася споровете в Съвета за сигурност.

Сатлоф отбелязва и друг забележителен аспект на споразумението. Изглежда, че "всички договори, подписани до момента от Иран, са имунизирани срещу санкции. Това означава, че можем да очакваме лавина от междудържавни и частни договори, някои истински, други хипотетични, всички подписани с цел да предпазят Иран от действието на възможно връщане на санкциите, което на практика би отслабило ефекта от евентуално наказание". Нека бъдем реалисти - много скоро ЕС ще осъществи огромни икономически инвестиции в Иран и компаниите и профсъюзите й остро ще се противопоставят на евентуално ембарго, което би ударило по печалбите и заетостта. Самата идея за възстановяване на режима на санкциите е



фантазия



Второто, което научаваме от списъците и условията, свързани с тях, е докъде е стигнала администрацията на Обама в усилията си да угоди на Иран. В параграф 25 от текста на споразумението Съвместен подробен план за действие (СППД) четем "Ако закон на щатско или местно равнище в САЩ предотвратява прилагането на отменянето на санкциите, както е указано от СППД, САЩ ще предприемат подходящи действия, ангажирайки всички власти, с оглед прилагане на отменянето на санкциите. САЩ активно ще насърчават властите на щатско или местно ниво да вземат предвид промяната в политиката на САЩ, отразена във вдигането на санкциите според настоящия СППД, и ще се въздържат от действия, несъобразени с тази промяна в политиката."

Помислете само - Обама се е съгласил, че федералното правителство ще се бори срещу действията на всеки щат да наложи щатски санкции върху Иран - например за нарушения на човешките права, подкрепа на тероризма, агресия в щата. Защото, видите ли, щатски санкции от какъвто и да било вид, пречещи на финансите или търговията по някакъв начин, със сигурност са " несъобразени с тази промяна в политиката".

Напоследък администрацията действа като



адвокат на Иран,



защитавайки извършваните нарушения и атакувайки медиите, които указват, че са извършвани нарушения. Колко далеч сме стигнали. Първоначално американската политика се целеше в нулевата възможност - Иран занулява ядрената си програма и ние зануляваме санкциите. Сатлоф обобщава какво последва - САЩ признаха на Иран правото да има ядрени реактори, но да не развива капацитет да обогатява ядрено гориво, което е ключов елемент за ядрено оръжие. После САЩ признаха на Иран правото да обогатява, но при строги ограничения. След това САЩ свалиха още гарда и приеха, че строгите ограничения за обогатяване ще отпаднат в някакъв бъдещ момент. Иран от години твърди, че има право да обогатява уран по силата на Договора за неразпространение на ядрените оръжия. САЩ винаги казваха "няма начин". Досега. Администрацията на Буш настояваше, че преди нашите съюзници Йордания и ОАЕ да подпишат с нас споразумения за ядрено сътрудничество за мирни цели, те трябва да подпишат, че няма да обогатяват уран, че няма да имат нито една центрофуга. А сега ние позволяваме на Иран 6000 центрофуги и на практика СППД легитимира Иран като ядрена държава. С това погребахме десетилетия на американската политика за неразпространение на ядреното оръжие.

Томас Ърдбринк от "Ню Йорк таймс" туитваше части от речта на иранския президент Рохани: "Целта ни беше да имаме ядрена програма и да бъдат отменени санкциите. Първо искаха да ни разрешат 100 центрофуги, а сега имаме 6000. Искаха да ни наложат ограничения за 25 г., сега имаме 8 г. Първо казваха, че ще имаме право само на центрофуги IR1, сега имаме право и на съвременните центрофуги IR6, IR7 и IR8. Централата за тежка вода в Арак трябваше да бъде демонтирана, но тя ще остане при някои условия. Фордо трябваше да бъде затворен, а в крайна сметка имаме 1000 центрофуги там". Има и други начини да претеглим резултата. Иран държи четирима американци за заложници и те ще останат, държавният секретар Джон Кери отхвърли идеята, че трябва да настоява за освобождаването им, преди да бъде постигнато ядреното споразумение. Иран винаги е твърдял, че ядрената му програма е законна, а ние - че не е. Вече се отказахме от това. На Техеран



няма да му се налага



да разкрива пред Международната агенция за атомна енергия МААЕ досегашните си разработки по ядрени бойни заряди. Иран ще получи огромна сума пари, вероятно около 150 млрд. долара, плюс печалбите от бъдещите продажби на петрол, от разработване на газови находища, от търговия и инвестиции. Най-лошото е, че оръжейното ембарго ще бъде вдигнато след 5 г., а ембаргото върху помощта за Иран да направи балистични ракети - след 8 г.

Ето я и третата поука от СППД - след 5 г. Иран започва да се превъоръжава без ограничения, след 8 г. ще модернизира и увеличи арсенала си от балистични ракети, а след 10 г. ограниченията върху ядрената програма започват постепенно да отпадат. Тогава Иран ще може да си направи ядрени бойни заряди и ще има ракетите, на които да ги сложи.

Четвъртото нещо, което научава от СППД, е какво се е променило. Още от първата страница на документа разбираме, че споразумението "бележи фундаментална промяна" в отношението към Иран и ядрената му програма. Фундаменталната промяна идва от страна на САЩ, не от Иран. Ислямската република си остава неумолим враг, държи заложници, подкрепя тероризма,



организира маршове под наслов "Смърт на Америка",



докато преговарящите седяха във Виена и Лозана срещу Кери и му се усмихваха.

Разбира се, Обама има теория - основните проблеми в световната политика идват от американския милитаризъм, агресията, сплашването и ако разтворим свития си юмрук, за да прегърнем Иран, той ще ни отвърне със същото. Видяхме резултатите от тази политика в Русия и Северна Корея, най-скорошния пример е Куба. На практика иранската сделка на Обама е основана на "кубинския модел". Дай животоспасяваща помощ на режим в дълбока икономическа криза и пренебрегвай населението на страната и усилията му да получи човешки права и достойно управление. Наречи всичко това историческо постижение и най-важното - не се пазари за това какво ще получиш насреща. Защото, видите ли, в случаите с Иран и Куба ние само поправяме историческите грешки на Америка и за които трябва да се извиним. Хората, които не живеят и не карат велосипеди в Лозана и Виена, а се опитват да оцелеят в Израел и страните от Персийския залив, разбират всичко това.

Иран удържа велика победа - една слаба страна надхитри и победи в преговорите САЩ и ЕС. Кери и иранският външен министър Мохамад Джавад Зариф вероятно ще си поделят Нобеловата награда за мир, което е срамота, но Зариф заслужава признание за това, че извоюва далеч по-добра сделка от тази, на която Иран имаше право да се надява. Той дължи голяма благодарност на Барак Обама и неговата визия за света. За нас, останалите, възходът на Иран означава опасности занапред.