Горещниците се проточиха и телевизионните синоптици се превърнаха в централни фигури. Код жълто. Код червено. Предупрежденията се сипят още от вечерта. Носете ленени дрехи и широкополи шапки. Носете си вода. Софиянецът няма нива да жъне, нито купни да вършее, няма за какво да се мотае по слънцето, но най-силно драматизира градусите, които така тържествено му се обявяват. То, ако трябва да сме точни, и в провинцията хората вече не жънат и не вършеят както преди, а най-добрите комбайни, чувам, просто имали климатици. Но хората на село и в малките градчета си имат и днес работа по къра, а и все още в България немалко хляб се изкарва на открито. Пък и градусите там, ако се вгледаме, най-често са по-високи от софийските. А няма вайкане и викове за помощ, защото нито някой може да ти смени кода, нито някой ще ти свърши работата, ако я зарежеш в жегите.

Жеги в България е имало и по-големи, но няма кой да помни. Жеги без вентилатори, без хладилници, без климатици. Даже сламените шапки не бяха разпространени, селянинът си връзваше една кърпа на главата и навлизаше в нивата. Това му беше слънцезащитата, това му беше UV факторът. Като малък ме караха да декламирам едно стихотворение, което започваше така:"С бяла кърпа на главата и със поглед чист..." нататък съм го забравил, но знам, че римата беше "тракторист". Значи и трактористите, символ на модерното време, са жънели с по една кърпа на глава. За онези, които няма откъде да знаят, преди комбайните жътвата, освен на ръка, се извършваше с конни или тракторни "жътварки". Тракторните не само отрязваха житото ниско-ниско, но го и връзваха на снопи. Житената нива приличаше на бойно поле - вървят някакви машини с размахани крила и зад тях остават нахвърляни снопи, досущ като натъркаляни тела. Почти военен пейзаж. Но сърпът бе главното оръжие в тази война...

Битка под жегата. Жътвата беше държавен приоритет, вестниците пишеха с едри заглавия, че е паднал първият сноп. На снимките или в кинопрегледа се виждаше как някакъв мъж от първите хора в държавата "зажънва" националната кампания. Вълко Червенков с белия каскет или някой друг. В семействата зажънваше свекърът, отваряше "пост" ивицата, в която заставаха синове и снахи и подхващаха фамилната битка за хляба. На поста млади и стари прекарваха почти целия ден, само на обед почиваха и тогава се наслаждаваха на сянката. Жънеха пребрадени и с дълги ръкави, защото осилът режеше до кръв, а и тогава слънчевият тен още не беше на мода.

Под крушата, или каквото дърво имаше на нивата, водата се постопляше, но старите вечно напомняха на младите да пият на малки глътки. По обяд, на сянка, телата тръпнеха от рехавия хлад. От сянката погледнато, изглеждаше, че слънцето ще опече полето. Тогава истински оценяваха горещината, но не я коментираха. Изваждаха похлупци и котленички, разчупваха хляба. Дядо ми Павел обядваше единствено попара: няколко залъка хляб с вода и захар. Така се разхлаждал. Опитвал съм: вярно беше. Жътварите хапваха и после лягаха да поспят. Обедният сън в сянката на дървото или на каруцата бе традиция в частното стопанство. Ще речете: в тази жега сън! Ама така беше. После отново хващаха сърповете.

Разказвам това повече, за да се види колко относителни са понятията за топло и за хладно. Динята или лимонадата, извадени от кофата с кладенчова вода, бяха неземно наслаждение в жегата. Спомням си селските кръчми, хановете със затворени кепенци - вътре бе по-скоро тъмно, отколкото хладно, но ризата лепнеше студена и бързо-бързо те изпращаха да постоиш на слънце, за да "изпръхнеш".

Нощите бяха по-мъчителни от дните. Земята излъчваше натрупаната жега обратно и сънят, ако въобще дойдеше, бе направо изтощителен. Имаше един плевенски лек против безсъница: слизаш от леглото и се опъваш на пода. Там все пак бе с 40-50 сантиметра... по-хладно. Това беше достатъчно, за да поспиш до сутринта. Прилагал съм това изобретение в Никарагуа, където моят спътник Иван Методиев ме чакаше да заспя, за да извади кабела на климатика от контакта. Беше по професия химик и обясняваше, че сплавите на уреда, ако се запалят, могат да ни отровят за миг. Не смееше да изключва, докато съм буден, та го правеше, като затворя очи. Климатикът бе модерен и сложен, щом прекъснеше захраването, всичките команди се нулираха и отново можеше да го пусне само техник. Слизах на пода да поспя, или просто отивах да дремя в някой шезлонг до басейна.

В Плевен през лятото много хора будуваха, играеха карти или просто слушаха оркестъра от цирка, чиито представления започваха късно, когато уж се поразхлади. Запретваха полите на шапитото и звуците се катереха по хълмовете, за наслада и утеха на целия град и на неговите трудови хора. В цирка свиреха "Оптимистите" и мракът усилваше популярни парчета отпреди войната или съвсем новите "Истанбул-Константинополис", "Чико от Порто Рико", "Мамбо Италиано". Пееха първите звезди на новия български поп: Леа Иванова, Снежка Добрева, Лиана Антонова...

В Беглеж мракът бе наситен с друго музикално съдържание. Къси и веднага угасени изблици на флигорна или кларинет. Ясен звук на устна хармоника, сякаш дошла под прозореца. Някоя компания запяваше стройно, с обяснима нега под загадъчните пулсации на летните звезди. (В Беглеж хубавите гласове и добрите певци са в изобилие - Гена Димитрова е просто най-добрата.) Мъжки и женски гласове, които запяват нещо, което не можеш да чуеш по радиото

"Язди гаучо сам във тиха нощ.

А под него цвили коня мощ.

Звездите греят ясно

и гаучо пее страстно.

Язди гаучо сам във тиха нощ..."

Това "мощ" всъщност е нещо като съкратена форма от "мощен", незнайният автор на текста се е престарал в римуването. Но това не пречеше песента да звучи като от запис, само цокане на копита отсъстваше в този селски "саунд", иначе пееха като за световно. Жегата напрягаше и възпламеняваше човека. Предполагам, че и копнежите му....

В такива горещници ме изпратиха да пазя бостан. Температурите ускоряваха зреенето и бостаните имаха нужда от стража. Всъщност никаква нужда нямаха - бостаните се пазеха по друг начин. Когато хващаха крадец, навесваха по него откраднатото и го прекарваха през село, като пред него вървеше общинският разсилен и биеше барабана. Та всъщност тази наша "стража" бе нещо средно между лятна бригада и скаутски лагер. Да поживеем на къра, да поразгледаме природата отвътре. Бяхме още деца. Един разказ за това приключение отнема повече време, но истината е, че от всичко, което съм разказвал на синовете си за моето детство, най-често ми се е налагало да повтарям точно това. Но да се върнем към жегата.

Пред колибата палехме огън и си приготвяхме обяд. Спазвахме железни противопожарни правила. Един ден Ст.,най-големият, донесе стар, капаклия джобен часовник. Взел го от дядо си за случая. Стана време за обед и отместихме гърнето от огъня. Ст. извади часовника, изчакваше и отхлупваше гърнето, после пак. Накрая обяви: край, тринайсет минути. Свалено от огъня, гърнето бе вряло тринайсет минути! На слънце...

Това за жегите. А в София - какво? В София жегата се бори без проблем. Погледнете си изравнителната сметка за парно и ще ви побият студени тръпки...