Спортът има общо с войната и мира. То е ясно и без възклика на Пиер дьо Кубертен. Заради несъгласие с някои войни нациите се наказваха една друга чрез спортни бариери - например САЩ и съмишленици бойкотираха олимпиадата в Москва през 1980 поради войната на СССР в Афганистан. А през 1984 руснаците, ние и Варшавският договор върнахме жеста на олимпиадата в Лос Анжелис - предлогът беше намесата на Америка в Никарагуа.

По спортни причини може и да пламнат войни - най-куриозната е между Хондурас и Салвадор заради футболни обиди. Случвало се е спортът да отложи войни - по време на древните олимпиади, а по-често се е случвало война да отмени спорта - например Втората световна отмести два олимпийски форума.

За мен е ясно, че има известна конкуренция на тези явления. Спортът в тази негова част, която включва състезанието, е цивилизованият заместител на войната, игровата сублимация на ратния нагон, увлечение по естетиката на баталното без реалните разруха, кръв и сълзи на истинската война. В това не виждам нищо лошо.

Видно човек е така устроен, че има нужда да доказва собственото превъзходство, това на племето и нацията си пред останалите. Според Ницше войната е естествено състояние на човека. Екстравагантният гений, както и Хобс, несъмнено са наясно с инстинктите на сапиенса да доминира, да се наложи сред себеподобните, изобщо - да победи. В процеса на трупане на исторически опит войната започва да изглежда все по-опасно поприще за тази цел. Очевидно по-безопасно е, простете за баналния израз, да се воюва по спортните терени. Като при "воюва" спестявам кавичките. Който не е съгласен с тази теза, нека се замисли за разпределението на феновете по полов признак. Забравих да кажа, че покрай мача и състезанието има два вида хора - малката група на гладиаторите, които се борят, и огромната група на тези, които участват с отъждествяване, съпреживяване,



крясъци, вайкане и коментари



(Да ги наречем фенове вместо запалянковци във временна угода на доминациите в езиковите схватки, не по-малко ожесточени от спортните). Понякога, уви, феновете изживяват пристъпи на вандализъм и агресия - у нас виждаме това най-вече по футболни мачове. В тази втора група жените са били абсолютно малцинство преди, категорично малцинство са и днес. (А в древна Елада не са се допускали нито като участнички, нито като зрителки. Те изглежда не са и искали особено.)

То е тъй, защото по естествени биологични причини най-често воин се е явявал мъжът. Затова той (пък и аз) се палим повече по спортния двубой, отколкото по романтичния сериал. Което често става причина за друга малка война пред телевизора, но и то не е обект на настоящия текст.

Да кажа защо пиша всичко това. Тезата ми е, че и в спорта протичат еволюционни процеси, които според мен ще доведат до далечни, но предвидими резултати. В началните си етапи войната е била просто нещо. Нашите срещу чуждите. Родът на тате срещу рода на уйко. Нашето племе против комшийското. След осъществяването на известни културни и икономически натрупвания идва ред на наемничеството. Защо да воюваш директно - опасно е, може да те осакатят, заробят или убият. Не е ли по-лесно да наемеш кумани, татари, генуезци, швейцарци, (българи?), изобщо всякакви мераклии за конквистадори в чуждестранния легион на авантюристите?

По-лесно е. Този етап при войните е валиден до днес, а при състезателния спорт навлезе сравнително отскоро. Много примери не са необходими, но все пак погледнете. Не изнасят ли вече главно бразилците всички футболни "войни" на големите отбори в Европа на раменете си? С отпадането на принципа за най-много трима чужденци в отбор има тимове, в които трудно ще намериш представители на местния етнос. А не крепят ли най-вече българи щангите под много и различни флагове на Европа и Азия? Пресен пример е и юначният български момък Калоян Махлянов, иженарицаем Котоошу. Та този наш левент, който размята близо двестакилограмови сумисти по дохиото в далечна Япония, все пак не е пратен там от страната ни. Богатирът се бори за себе си и за лигата си, като напълно съответства на целия далечен и чужд на племето ни набор от ритуали: прическа, покланяне, приклякане, хранене и т.н. Което не ни пречи да се гордеем с младежа и да веем трибагреници из японските зали. В епохата на наемничеството ратният нагон, върху който се крепи състезателният спорт, не изчезва, но видоизменя мотивите си. Гордостта и радостта вече не идват от това, че твойта кръв и твоят генофонд надвиват "чуждите". А от това, че твоят



град, твоето царство, твоят герб и флаг



са достатъчно силни (богати, умни, влиятелни), за да наемат цвета на чуждото спортно рицарство. Което да блъска копия, плешки, колене и глави за прослава на твоето име. Предвиждам, че този етап ще трае дълго, но и той ще претърпи своя упадък в едно необозримо оттук бъдеще. А ратният нагон ще сублимира в още по-цивилизовани спортни изяви. Не знам как ще изглеждат те, но вероятно носителите им няма да кипват адреналина си по сегашния френетичен начин, седейки пред екрани и по трибуни.

Познавам хора, които всеки уикенд качват байковете и поемат към планината. Така пропускат много спортни събития по tv-то. Но като говоря с тях, долавям, че са преизпълнени с чувство за победа.

А нали затова всъщност е борбата.

--------

* Някои още помнят сериала на DEFA за автомобилния състезател Манфред фон Браухич.