Тази седмица се отвори нов, изключително опасен фронт на валутната война. Китайският. Понеже валутната война е твърде опасен и световен процес, си заслужава всеки от нас да се замисли за последиците от нея върху националното и върху неговото лично стопанство. Засегнат е всеки жител на планетата. Българският лев, вързан с твърдия буксир на валутния борд към еврото, също участва пряко в битката, макар и пасивно (влачи ни еврото, ние от 1997 г. сме се отказали да водим собствена курсова политика на лева). А



валутната война започна с кризата



на световните финанси още в края на 2007 г. Глобалната криза 2007-2008 неправилно бе наречена финансова. Тя е не само глобална, но общостопанска, т.е. не останаха нито една страна и нито един стопански отрасъл незасегнати. Вярно, че сривът се прояви първо във финансите. Винаги е така. И през 1929 г. първо гърми най-мобилната и крехка част от икономиката, финансовият сектор, после рецесията обхваща цялата икономика, свива се производството на всички отрасли. За да противодейства, всяка държава се стреми да увеличи износа и да намали вноса. По времето на Великата депресия държавите въвели брутален протекционизъм - защитни мита срещу вноса, някъде и преки забрани. Точно това направило депресията Велика - световната търговия се сринала за повече от десетилетие. Този урок е научен. Отдавна всички държави са се отказали от протекционизма. Но не и от аналогичните монетарни. Защита на вътрешния пазар от внос и заедно с това стимулиране на износа се постигат чрез



поевтиняване на валутата



на съответната страна. Логично е, за единица чужда валута националните износители получават повече от обезценената си местна валута. Обратно, чуждият вносител или трябва да вдигне цените (и да загуби конкурентоспособност), или да се примири с по-малка сума от собствената си валута, така за него вносът ще е по-малко ефективен или изобщо неизгоден. Как се обезценява националната валута? С два механизъма: ценови (сваляме лихвите) и количествен (в икономиката се изсипва ликвиден порой). Точно това правят централните банки в САЩ, Европа и Япония. Ефект щеше да има, ако само в една страна, например в САЩ, бяха хитреци, а другите - глупави. Обаче всички предприемат едни и същите мерки, така в резултат наблюдаваме само



надпревара без полза



за нито една от надпреварващите се да обезценят валутите си страни. Надпреварата всеки от финансовите центрове да обезцени своята валута повече от конкурентите наричаме валутна война. От 11 август Китай, световният шампион по износ, който стоеше по-настрана от бойните действия във валутната политика, смени курсовия механизъм на юана. Преди курсът се определяше от Народната банка на Китай (НБК) като средната от котировките за деня на банките маркетмейкъри ("mid-point"). НБК е определила "коридор на плаване" на юана до 2% на ден нагоре или надолу и интервенира, купува или продава юани, за да крепи курса в рамките на коридора. Сега НБК определя централния курс на юана като курса при затваряне на пазара предишния ден (closing). Още първия ден от промяната юанът поевтиня с 1.9% и продължи надолу три дни поред. И още ще пада, за да неутрализира натрупаното поскъпване спрямо долара и еврото. Така и Китай влезе с пълна сила в глобалната глупост, валутната война. А че



валутната война е глупост,



е доказано още през 1952 г. от нобелиста Волфганг Щютцел (1). Нарича се "парадокс на конкуренцията": ако всички конкуренти на пазара прилагат едни и същи мерки всеки срещу останалите, то конкурентната им позиция се запазва непроменена (мерките взаимно се неутрализират, Щютцел го нарича "Saldenmechanik"), а всеки един от тях губи сумата, разходвана за приложените мерки. Великата депресия ясно илюстрира парадокса на конкуренцията: протекционизмът се е неутрализирал, всички са спрели вноса отвън, но с това са спрели и износа (защото сумата на износа винаги е равна на сумата на вноса). Всички до един са загубили. Същото става днес във валутната война - всички страни губят, защото съсипват стопанствата си с масираното помпане на ликвидност и отрицателните лихви. Всички централни банки до една го знаят - и всички продължават да го правят:



глупостта е принудителна



Защото - макар че води глупава политика и го знае - всяка централна банка е длъжна да продължава. Ако другите валути поевтиняват, а твоята - не, икономиката ти ще загуби конкурентната си позиция. Затова всеки прави като другите дори и само за защита. А всички заедно и всеки един губят. Подобна принудителна глупост и загуба са банковата паника (bank run). Аз знам, че ако всички вложители хукнат към банката, каквато и ликвидност да има тя, няма да стигне за всички. Общият интерес на вложителите е да не теглят панически парите си. Но ако въпреки очевидния фатален резултат достатъчно вложители хукнат да теглят, същото ще направя и аз, а и всеки друг, защото, само които изпреварят другите, ще изтеглат парите си, преди банката да фалира и последните да загубят всичко. И така всички държави в света тичат презглава, принудени от колективната си глупост. А как и кога ще спрат, не зная.

- - -

(1) Stutzel, W. (Hrsg.), Einleitung, in: Zins, Kredit und Produktion, Tubingen 1952; Stutzel, W., Paradoxa der Geld- und Konkurrenzwirtschaft, Aalen 1979.