|
| ---- |
започваме да критикуваме, за да завършим с раболепно хвалебствие?
Колко пъти нашето обвинение се превръща магически в оправдание? Колко пъти в процеса на изразяване на истината ние снишаваме гласа си не толкова от страх, колкото от чувството, че няма смисъл тя да се казва? Години наред ние свикнахме да носим нашите истини дълбоко заключени в нас, да не им позволяваме да излязат, да укротяваме по-буйните от тях, да оставяме най-опасните да изтлеят и умрат. И само понякога, в миг на пиянско откровение или внезапна експлозия да отключим желязната врата на автоцензурата и безотговорно да излеем нещо от онова, което отдавна се е насъбрало у нас. И след този акт на импулсивен героизъм ние треперим дълго време от страх и разкаяние. Но дори и когато имаме възможност, дори когато (много рядко) сме поканени да кажем мнението си и когато съществува рядката възможност истината да бъде изразена и разбрана, тогава инстинктът за самосъхранение безславно ни тласка по пътищата на заобикалките, уклончивите, преобмислени мнения, в създаване на мъглата, чрез която винаги можем да се измъкнем.
Както момчето от толкова поучителната приказка за "Цар Траян с козите уши" изпитва убийствена нужда да изкаже истината, която носи в себе си, така и ние боледуваме от невъзможността да кажем онова, което сме заключили дълбоко у себе си, без значение колко вярно или колко погрешно е. Много пъти съм си мислил каква огромна печалба би била за българския комунистически режим или за всеки друг подобен режим, ако хората имаха правото да казват това, което мислят. И не само правото, но и възможността. Колко заблуди, грешки, нарушения, злоупотреби и престъпления биха се избегнали, колко чудесни нови идеи биха намерили място в живота на хората. В края на краищата словото е едно от главните неща, които отличават човека от животните. И никой на този свят не може да ме убеди, че отнемайки правото на свободно изказване, не принизява човека до положението на другите млекопитаещи. Има нещо дълбоко порочно и подло в това
да смятаме за враг всеки, който не мисли като нас
Знам, че понякога е твърде неприятно, че хората не мислят като нас, че често пъти човек остава сам на позициите, които отстоява, но толкова по-великолепно е, когато другите дойдат при нас чрез собственото си убеждение, а не защото са принудени. От човешката душевност до свободата на мисълта има една голяма крачка, от свободата на мисълта до свободата на словото - още една, по-голяма крачка, а и от свободата на словото до свободата на действието - трета още по-голяма крачка. Така че свободата всъщност е трикратен скок, който изисква духовна сила.
Но ако за обикновения гражданин свободата да казва каквото мисли, е естествена първична необходимост, то за онези, които претендират да са духовен елит на един народ, за писатели, за журналисти, дейци на изкуството тя е абсолютна необходимост. Никой у нас не чете втората страница на който и да е вестник, нито пък огромната част от безличните материали, написани от всевъзможни имена, защото те не отразяват тази необходимост. Ако погледнете "Литературен фронт" или "Народна култура", вие рядко ще намерите зад един или друг материал личност, която е написала въпросния материал от осъзнатата необходимост да изрази своето мнение. Материал има, но мнение няма, защото то представлява ехото или хилядократния рефрен от една и съща изтъркана плоча. Целта на написването няма нищо общо с човешката необходимост да се изрази нещо, а просто с друг вид необходимост,
нека я наречем "хонорарна необходимост"
Винаги съм твърдял, че от момента, когато се обяви у нас, че писателите не ще получават никакви хонорари, нито каквито и да е облаги за това, което пишат, че ще трябва сами да издават работите си - 95% от сегашните членове на Съюза на писателите моментално ще се преквалифицират. От останалите 5% вероятно 4% ще продължат да пишат от суета и не повече от 1% ще пишат, защото у тях гори нещо, което те трябва да изкажат. Когато се говори за пълна корупция на изкуството на този свят, не мога да посоча по-добър пример от този на нашите дейци на изкуството. Или както един мой колега някога се изрази:
"На нас ни се плаща, за да не пишем"
Но ако, от една страна, човек може да си преживее живота добре, като се откаже от човешкото си право и задължение на свободно изказване, то, от друга страна, всеки смел опит да направи трикратния скок може да му навлече куп неприятности. Примери колкото щете - и у нас, и навред по света. От Солженицин до Константин Павлов. Но онова, на което искам да се спра по-ясно, е взаимоотношението между свободата на изказване и заплащането. От повече от четвърт век у нас и в подобните страни се заплаща изключително на дейците на изкуството и културата тъкмо отказът им да имат собствено мнение, отказът им да имат свои лица и свой глас, отказът им не само да направят трикратния скок, но въобще да се помръднат. И нека кажа най-категорично, че никой никъде на този свят не плаща по-добре, отколкото се плаща у нас. Почти 99% от моите пишещи колеги в България не само не биха получили никакви пари в целия свободен свят, но и не биха могли да напечатат нищо, единствено защото това, което пишат и казват, няма какъвто и да е смисъл, не представлява някакъв интерес, нито пък изразява нещо. Вероятно от момента, когато някои от тях започнат да пишат и говорят като себе си (талантливи хора има навсякъде), те ще бъдат платени, но далеч по-малко, отколкото са платени сега. Може би само някой изключителен гений да намери материално признание, но историята ни учи, че това става много рядко. Тъкмо затова е обяснимо раздразнението, в което изпадат най-корумпираните ми събратя по перо, когато се опитват да твърдят, че всички ние, които по един или друг начин сме получили щастливата възможност да казваме какво мислим по вестниците, сцените или радиостанциите на свободния свят - сме били купени с американски долари или някаква друга валута. Тъкмо фактът, че самите те са платени обилно и преобилно - било чрез пари, било чрез привилегии - ги кара да настояват, че на всички се плаща, или по-точно - че всички се продават. Една моя близка, посетила неотдавна Запада, ме обвини, че съм бил работел за пари и че всички ние тук сме работели за пари, защото за самата нея е трудно да повярва (тя е също добре платена културна деятелка), че може да бъде съвсем различно. Нека най-дебело и най-категорично подчертаем, че в това отношение между мен (и хората като мен тук) и пишещите другари оттатък има две огромни разлики: ПЪРВАТА Е: че никой до ден днешен нито в "Дойче веле", нито където и да е ми е казал какво да пиша и каква позиция да заема, както никой не си е позволил да поправи и измени съдържанието на това, което казвам. Сигурно много пъти съм казвал дълбоко субективни неща, сигурно много пъти позицията ми е била съвсем различна от позицията на съответната страна, сигурно много пъти съм се увличал, но ВСЕКИ ПЪТ съм бил аз самият! Било е моето собствено честно и искрено мнение. Онези от вас, които слушат предаванията, са чули колко пъти мненията ми са далече от тези на важни и авторитетни личности. Следователно, мога само да бъда щастлив, че "Дойче веле" ми е дало възможността да казвам това, което мисля. Що се отнася до заплащането, то е много далеч от специалните хонорарни тарифи, по които се плащат известни автори у нас, още по-далеч от всякакви привилегии и властни позиции. На мен и на всички като мен се плаща точно толкова, колкото се плаща на всеки обикновен сътрудник. И никой никога досега не ми е предложил пари или каквото и да е,
за да напиша статия против или за когото и да е
Никой до ден днешен не е дошъл да ми предложи да се присъединя към някаква специална организация, зад която стои някакъв богат фонд, който да финансира някаква специална дейност, каквито за нещастие у нас доста ги има. Така че нека отдам дължимото на измислиците, които хора със съмнителни съвести у нас разпространяват за небивали потоци от пари. Никой не плаща повече, отколкото се плаща у нас! Нещо повече - за правото да казвам това, което мисля, трябваше, както всеки друг, да заплатя с горчивината на принудителна раздяла с хора и неща, които съм обичал и обичам.
Някой от моите колеги от Съюза на писателите би ми възразил, че на него също му се плаща за това, което той мисли. Познавайки ги добре, аз трябва да отговоря, че в такъв случай той или не мисли (което не вярвам), или просто търси оправдание. Защото дори и най-фанатичните, най-лоялните спрямо режима писатели много пъти е трябвало да стискат зъби, за да кажат това, което искат да кажат. И в най-правоверното същество идват мигове на съмнение, на въпроси, на отчаяние, в които мигове то се опитва да заглуши звука на собствения си глас... в името на парата.
Така че нека определя още веднъж: продажността започва от онзи момент, в който ви се заплаща, за да си затворите устата или да си изкривите душата.
И това определение ме води към един от нашумелите спорове на Запад - случая със списанието "Континент". Както ви е известно, на Запад има твърде силна по състав интелектуална емиграция от Източна Европа. Пресаждането на големи творчески личности от родна земя в чужда е твърде мъчителен процес. Всички тия хора живеят с проблеми и интереси малко или много чужди на западното общество и всички те биха искали да пишат за онова, което е останало зад гърба им. Затова от дълго време се чувстваше необходимостта от сериозно списание, където цялата разнолика интелектуално свободна Източна Европа би могла да намери себе си. Това бе всъщност идеята за създаването на "Континент", който бе оглавен от руски писатели в изгнание като Максимов и Синявски с редовното сътрудничество на Солженицин, Йонеско, Милован Джилас и още куп имена. Може да се каже, че това списание цели да бъде трибуна на хората, които нямат трибуна. Финансово в Германия списанието бе подкрепено от концерна на Аксел Шпрингер, известен със силно десничарските си позиции. Поканен да напише няколко думи за първия брой, видният германски писател Гюнтер Грас отвърна със силно писмо до Синявски и Солженицин, че той не може да приеме да има каквото и да е общо с Шпрингер, когото той окачестви като черна сила, равна на съветската Държавна сигурност. Грас упрекна двамата руски писатели, че са се свързали със западни реакционни сили, които по същество представлявали почти това, срещу което Синявски и Солженицин са се борили в Русия. Синявски отвърна на писмото на Гюнтер Грас, изтъквайки, че Шпрингер има права по отношение издаването на списанието в Западна Германия, но никакви права да се меси в редактирането, в което писателите имат пълна свобода. Той отхвърли твърденията на Грас, като каза, че е пресилено да се слага знак за равенство между Шпрингер (който им дава правото да казват каквото мислят) и съветските власти, които отричат това право. Разбирайки много добре позицията на толкова уважавания от мен Гюнтер Грас, от една страна, както жаждата за истинска трибуна на писателите от Източна Европа, от друга, аз искам да кажа, че би било наистина жалко, ако свързването с Шпрингер доведе до създаването на едностранно обществено-литературно списание, което би се превърнало в отражение на осакатените издания отвъд. Но ако списанието наистина гарантира правото на всичките му сътрудници да казват това, което мислят, без някой да направлява мислите им, тогава всички ние бихме се радвали, че в този объркан, мътен свят все пак може да съществува едно истински свободно списание, в което да звучат свободни гласове на свободни хора. Защото какъв смисъл има да се бориш срещу една черна сила, ако ще служиш на друга черна сила?
* Статията е от "Есета до моя съвременник", издадени от фондация "Комунитас". Есетата на известния журналист са четени по радио "Дойче веле" в периода 1971-1978 г. и повечето от тях се публикуват за първи път
Живи и здрави, и тях ще ги преживеем. Лошото е, че изгубихме енергия и време заради тях!
Те хубаво са ги издали тези неща, ама дали са ги прочели?