:: Разглеждате вестника като анонимен.
Потребител:
Парола:
Запомни моята идентификация
Регистрация | Забравена парола
Чува се само гласът на енергийните дружества, допълни омбудсманът
Манолова даде петдневен ултиматум на работодателите да предвижат проекта
От ВМРО и „Атака” обявиха, че няма да подкрепят ГЕРБ и ще гласуват против предложението
Платформата протестира срещу бъдещия закон за авторското право в онлайн средата
Корнелия Нинова споделяла идеите на Джоузеф Стиглиц
Дванайсет момчета може да прекарат месеци блокирани в пещера в Тайланд (видео)
СТАТИСТИКИ
Общо 429,314,370
Активни 83
Страници 9,023
За един ден 1,302,066
Нерви и утехи

Посвещението

Калин Донков
В памет на Стефан М.



Отдавна разправям и обещавам, че някой ден подробно и нашироко ще разкажа за жертвата човешка. Отдавна обикалям тази тема, събирам изповеди, вопли и дори сентенции. В различни времена - с различен успех. Не мога да кажа, че изпитвам липса на факти и доказателства, примерите за житейска щедрост и жертвоготовност в този противоречив живот са повече, отколкото изглеждат в небрежното ни съзнание. Отдавна нямам никакво съмнение, че човекът - това са неговите жертви. Но може би точно тази сигурност прави перото колебливо - готовата, овладяна позиция не поражда енергия, доказването изисква борба между писателя и темата, налагане на идеята, което да роди страст, аргументи и художествени прозрения. И докато очаквам вътрешния сигнал да ме закове над листа, аз понякога, по повод или просто от неясна потребност, вече съм разказал за немалко мъже и жени, извисили се над нас чрез жертва и страдание. Днес ще ви разкажа за Стефан М., приятел от далечни дни, изгубил се в паниката на промяната, разтворил се в тълпите и в изпаренията от желания и надежди и завърнал се при мен като скромен, лаконичен некролог в последните седмици. Заедно с това се завърна и споменът за последната ни среща, който не вярвах, че съм запазил.



Трудно ми е да датирам този спомен, но два ориентира са сигурни:



било е преди да се отмени задължителната военна служба и второ - преди кафене "Прага" да престане да бъде кафене "Прага". Защото именно от дълбочината на "Прага" излетя и ме сграбчи жилест, побелял Стефан М., скулптор и багерист, скъп другар на младостта ми. "Ела - рече, - искам да почерпя. Изпратих момчето си войник." Не за първи път усетих мимолетното спиране на сърцето си. Срамът, че бях забравил драмата на приятеля си, му пречеше да бие...

Стефан може и да не беше душата на студентските ни събирания, но отсъствието му винаги ни правеше скучни. Не оспорваше момичетата ни, нито възгледите ни за изкуството. Имаше си свое изкуство, а и свои приятелки, с които украсяваше и нашия полугладен, невзискателен свят. Когато завършихме и се разпиляхме, той ми остави малка глинена фигурка: ироничен, набръчкан обущар, на когото само клечките в устата пречеха да проговори. Обущаря ми отмъкна обща позната - тогава утрешна, а сега вече бивша изкуствоведка. Самият Стефан се затри и аз вярвах, че дялка мраморите на своя край и не се обажда, магарето. Ужасът на истината ме облъчи години по-късно.

Когато научил, че детето му е обречено, скулпторът затънал в дълга и безнадеждна борба с инстанциите на здравеопазването. Не могъл да намери пролука, през която да потърси избавление другаде. Никакъв гняв не изпитвал, каза, нито пък му било работа колко са болни онези, които заминават да се лекуват в чужбина. Никакъв гняв, само паника, че годините са преброени. В един момент изровил книжката си за механик на строителни машини, останала от трудовашката му служба, потропал на още няколко врати и заминал в пустинята да се труди, изпълнен с надежда и със страх от лоши новини. И при трите операции в Европа майката на момчето успяла да получи някаква отстъпка, но въпреки това сумата означавала за Стефан пълни лишения, скромност и загрубяване. Пиша "майката на момчето", защото, като се върнал, той вече бил изгубил всичко, което може да се загуби. Изкуството - и него.



Бе опустошен, емоционално изгребан от отчаяние, очакване и стрес



Сега момчето бе пораснало: читаво и поне толкова здраво, че да го вземат войник. И Стефан празнуваше: бе победил или по-точно, бе устискал срещу мощното туловище на действителността. Пъшках от гняв до него, защото не можех да прежаля разсипания му живот. Защо трябваше да плати за презрителната усмивка на инстанциите, за автоматизираните им мотиви и за поруганото милосърдие? Нагорещявах се стремително и кой знае какво щях да изрека, както всеки понякога обезумява от неправдата. Тогава Стефан прекрати всичко, защото каза: "До гроб ще съм признателен на съдбата, загдето ме остави да спася сина си".

Тогава реших, че той просто се бе примирил с неизбежността на жертвата си, с нейната жестока, безмилостна цена. Сега разбирам, че просто се беше посветил на тази жертва, както преди това беше посветен на изкуството си. А както всеки качествен, доблестен мъж, и той можеше да служи само на едно посвещение. И пак като такъв, бе загърбил яда и самосъжалението, беше... щастлив с нея. Може би беше и горд, но не се издаде. Но вие, ако имате истинска жертва в живота си, гордейте се с нея! Мисля, че е позволено...
15
5379
Дай мнение по статията
СЕГА Форум - Мнения: 
15
 Видими 
27 Август 2015 19:55
Винаги, когато чета, написаното от Вас изпитвам възхищение. Умеете толкова увлекателно да пресъздавате житейски истории и с такова човеколюбие, че се срамувам от това, в което сме се превърнали днес.
27 Август 2015 20:34

---------------
Сайтът на Генек
27 Август 2015 23:27
Добре, аз не разбрах ЗАЩО след като държавата не е направила необходимото да лекува момчето, после то трябва да служи войник (безплатно!) на същата тази държава?!
Ето точно такива неща като oписаното от Донков ме отвратиха от скапаната НАША държава.
28 Август 2015 00:45
Много силно, възхитително!
28 Август 2015 05:19
Какви отчайващо истински неща са се случвали през измисления "социализъм"... Калине, както винаги на ниво!
28 Август 2015 08:40
Какви отчайващо истински неща са се случвали през измисления "социализъм"... Калине, както винаги на ниво!
От къде реши, че това е станало през "измисления социализъм". Не си чел внимателно. През "измисления социализъм' нищо не се плащаше за лекуване. Това е ставало след промяната, когато все още имаше армия и "Прага" не бяха я върнали на многобройните собственици, които сигурно все още се съдят.
28 Август 2015 08:56
28 Август 2015 09:04
Калин Донков
Стиска гърлото...
28 Август 2015 11:43
Тъжна история, хубаво разказана и все пак не мога да приема, че човек трябва да се гордее с жертвите, които прави. Нито да се примирява с тях.
28 Август 2015 14:01
Г-н Донков, Бог да Ви благослови за човещината, но дали нямате и един дълг? Какво прави това момче, вече мъж? Издирете го, срещнете се с него, разкажете му Вашите спомени за баща му. Ако е израснал достоен мъж като баща си, ще иска да знае и ще Ви е благодарен.
28 Август 2015 20:57
„ЗАЩО след като държавата не е направила необходимото да лекува момчето, после то трябва да служи войник (безплатно!) на същата тази държава?!”

Слушай да ти обясня с думи простички, щом смисълът на разказа не е стигнал до тебе. За бащата фактът, че, благодарение на неговата саможертва се е случило чудо, синът му е оздравял напълно, до степен, че като всички останали младежи и той е признат годен да служи войник, а не е отхвърлен като негоден за военна служба, e наградата му за всички саможертви.
Наистина ли си неспособен да се поставиш на мястото на този баща, да разбереш облекчението, радостта, щастието, което изпитва той, че момчето му вече е наравно с другите?

И къде някои видяха гордост от саможертватана този баща? Че черпи, че синът му отива войник ли? Нямам думи.......
28 Август 2015 21:47
Ми не знам...
Аз не оспорвам чувствата на този баща.
Поглеждам тази история от позицията на младия дихател, който е бил ПРИНУДЕН да служи безплатно на държавата, която не си е мръднала пръста за него.
29 Август 2015 04:42
Марксе, кафене Прага както и Унгарския ресторант бяха едни от първите, които престанаха да бъдат това ,което бяха. Фиксираното от К.Д. време е или преди 1989, или 1992,3,4...Времето на "безвремието" и първото разпределяне на държавата
29 Август 2015 06:59
Не мисля, че има нещо учудващо в това, че противниците на задължителната военна служба бяха не татковците, които, като правило, бяха минали през нея, а майките на „децата”. Защото бащите, поне по времето, което описва Калин Донков, се чувстваха отговорни синовете им да станат мъже, а не мамини синчета. Няма да навлизм в подробности, да убеждавам предубедени хора, какво значение има опитът, който придобива един 18 годишен младеж, оставен сам на себе си, далече от мама, при така или иначе сурови условия.

Затова се наруши равновесието и в семействата които създават тези млади хора, доколкото може да се говори за семейства и в обществото, доколкото коже да се говори за общество днес. Вместо равновесие на мъжкото и женското начало, мъжете, лишени от чувство за отговорност за постъпките си, си остават разглезени деца. Да не говорим, че един „вектор”, които придобива все по-голямо значение, е този на „мъжете” с обратна сексуална ориентация.
02 Септември 2015 14:02


Отбиването ми тук е като оазис за душата на човек.Човек който работи на ненормиран работен ден , закусил набързо,подгонили го срокове, не успял да обядва.Чак в 2 часа , удовлетворен от изпълнените си задачи, присяда на кафе на тротоара на кафенето да отпочине за да може да обядва.
Всички са вече на работните си места и е настъпила тишина по улицата и оставаш насаме със себе си .за 10 минутно кафе. И ти се струва че ей сега си се събудил свеж , забравяш за обяда . Хапваш набързо пътьом сандвич и гониш следващата задача, за да можеш поне да се прибереш навреме в къщи при същността си..

И не . Това не е саможертва,жертва.
Това са истинските ценности, истинската същност на човека , които са вродени в нас.И няма значение в кой век живееш и при каква система . Важното е ежедневието и задачите да не те повлекат и обсебят и да забравиш същността си.
Трябва ти 10 минутно кафе да се сетиш за тях.
Благодаря!
Дай мнение по статията
Всички права запазени. Възпроизвеждането на цели или части от текста или изображенията става след изрично писмено разрешение на СЕГА АД