В памет на Стефан М.



Отдавна разправям и обещавам, че някой ден подробно и нашироко ще разкажа за жертвата човешка. Отдавна обикалям тази тема, събирам изповеди, вопли и дори сентенции. В различни времена - с различен успех. Не мога да кажа, че изпитвам липса на факти и доказателства, примерите за житейска щедрост и жертвоготовност в този противоречив живот са повече, отколкото изглеждат в небрежното ни съзнание. Отдавна нямам никакво съмнение, че човекът - това са неговите жертви. Но може би точно тази сигурност прави перото колебливо - готовата, овладяна позиция не поражда енергия, доказването изисква борба между писателя и темата, налагане на идеята, което да роди страст, аргументи и художествени прозрения. И докато очаквам вътрешния сигнал да ме закове над листа, аз понякога, по повод или просто от неясна потребност, вече съм разказал за немалко мъже и жени, извисили се над нас чрез жертва и страдание. Днес ще ви разкажа за Стефан М., приятел от далечни дни, изгубил се в паниката на промяната, разтворил се в тълпите и в изпаренията от желания и надежди и завърнал се при мен като скромен, лаконичен некролог в последните седмици. Заедно с това се завърна и споменът за последната ни среща, който не вярвах, че съм запазил.



Трудно ми е да датирам този спомен, но два ориентира са сигурни:



било е преди да се отмени задължителната военна служба и второ - преди кафене "Прага" да престане да бъде кафене "Прага". Защото именно от дълбочината на "Прага" излетя и ме сграбчи жилест, побелял Стефан М., скулптор и багерист, скъп другар на младостта ми. "Ела - рече, - искам да почерпя. Изпратих момчето си войник." Не за първи път усетих мимолетното спиране на сърцето си. Срамът, че бях забравил драмата на приятеля си, му пречеше да бие...

Стефан може и да не беше душата на студентските ни събирания, но отсъствието му винаги ни правеше скучни. Не оспорваше момичетата ни, нито възгледите ни за изкуството. Имаше си свое изкуство, а и свои приятелки, с които украсяваше и нашия полугладен, невзискателен свят. Когато завършихме и се разпиляхме, той ми остави малка глинена фигурка: ироничен, набръчкан обущар, на когото само клечките в устата пречеха да проговори. Обущаря ми отмъкна обща позната - тогава утрешна, а сега вече бивша изкуствоведка. Самият Стефан се затри и аз вярвах, че дялка мраморите на своя край и не се обажда, магарето. Ужасът на истината ме облъчи години по-късно.

Когато научил, че детето му е обречено, скулпторът затънал в дълга и безнадеждна борба с инстанциите на здравеопазването. Не могъл да намери пролука, през която да потърси избавление другаде. Никакъв гняв не изпитвал, каза, нито пък му било работа колко са болни онези, които заминават да се лекуват в чужбина. Никакъв гняв, само паника, че годините са преброени. В един момент изровил книжката си за механик на строителни машини, останала от трудовашката му служба, потропал на още няколко врати и заминал в пустинята да се труди, изпълнен с надежда и със страх от лоши новини. И при трите операции в Европа майката на момчето успяла да получи някаква отстъпка, но въпреки това сумата означавала за Стефан пълни лишения, скромност и загрубяване. Пиша "майката на момчето", защото, като се върнал, той вече бил изгубил всичко, което може да се загуби. Изкуството - и него.



Бе опустошен, емоционално изгребан от отчаяние, очакване и стрес



Сега момчето бе пораснало: читаво и поне толкова здраво, че да го вземат войник. И Стефан празнуваше: бе победил или по-точно, бе устискал срещу мощното туловище на действителността. Пъшках от гняв до него, защото не можех да прежаля разсипания му живот. Защо трябваше да плати за презрителната усмивка на инстанциите, за автоматизираните им мотиви и за поруганото милосърдие? Нагорещявах се стремително и кой знае какво щях да изрека, както всеки понякога обезумява от неправдата. Тогава Стефан прекрати всичко, защото каза: "До гроб ще съм признателен на съдбата, загдето ме остави да спася сина си".

Тогава реших, че той просто се бе примирил с неизбежността на жертвата си, с нейната жестока, безмилостна цена. Сега разбирам, че просто се беше посветил на тази жертва, както преди това беше посветен на изкуството си. А както всеки качествен, доблестен мъж, и той можеше да служи само на едно посвещение. И пак като такъв, бе загърбил яда и самосъжалението, беше... щастлив с нея. Може би беше и горд, но не се издаде. Но вие, ако имате истинска жертва в живота си, гордейте се с нея! Мисля, че е позволено...