Цяла неделя вече съществувах като в сън в убежището на приятел, имаше всички изгледи и аз веднъж да се наситя на самота, на труд и на сладостна умора. Насред напусната балканска махалица белосаната и препокрита къщица изпъкваше предизвикателна и жива, спретната и като че смутена от свежестта си. Нощем една улична лампа са включваше и гаснеше от само себе си и черешата пред вратата светваше с големи червени листа. Стълбището двусмислено пукаше, а от някоя полица скачаше и се търкулваше неточно оставена ябълка. Наспивах се стремително и мощно, прекосявах росата и се щурах из мрачните утринни гори. Връщах се с някой клон за огъня, с орехи и плодове, с кроежи и апетит. Спокойно и добросвестно изпълнявах отколешната си закана да поживея просто и полезно, да си готвя, да пописвам и да пера двете си ризи. Понякога от градчето се качваше съсед, потропваше на портичката и влизаше да се запознаем. Допусках, че съм заслужил тези денонощия, предпочитах ги точно такива, без вълнения и без акценти, за да останат като невиждано житейско междучасие, изпълнено с мълчание и планински въздух...

Бурята в края на седмицата сякаш бе предвидена в програмата. Имаше нужда от някакъв вихър в природата, за да утихне човек и отвътре. Гръмотевиците биеха еднообразно и глухо, като че някакъв парен чук безплодно бъхтеше света. После успяха - трансформаторната будка на отсрещния склон избухна и се обви в пламъци. Електричеството прекъсна, затърсих снопчето свещи в нишата над огнището и като драснах кибрита, в двора и по керемидите се стовари тежък, умопомрачителен дъжд. Изведнъж въздухът се успокои, леденото течение, което до този миг хлопаше вратите и съскаше в китките от чубрица и маточина по гредите, изчезна, коминът престана да връща дим и пламъкът на свещта щръкна ярък и отвесен. Сякаш продължително трептене на филмова лента бе престанало и кадърът най-сетне се бе успокоил.

Тогава на прага стъпиха мъжът и момичето. Сигурно дъждът бе заглушил топуркането им по плочите, защото и двамата дишаха шумно, водата слизаше от косите им и шията на момичето искреше. Замръкнали някъде наблизо, лутали се из заключените махали, през разлюлените от бурята гори им светнала моята улична лампа, бягали насам, падали, изпонавехнали се, току да я стигнат, и тя угаснала, после забелязали пламването на свещта в рамката на вратата. Изтичах през дъжда за дърва, огнището се оживи, сторихме място на гостенката да се изсуши първа. Мъжът взе въгленче за цигарата, изпусна го и то се търкулна към мен. Транзисторът, досега потиснат от бурята, изпълни ниските стаи с изгледа за времето. Стана ми студено и огладнях, дълго не можех да намеря ножчето за консерви, затова пък открих в килера почти пълна бутилка добър коняк...

Мъжът преподаваше география в градчето, бързо свикна с вечерта и почна да разказва за познанствата си с писатели. Момичето изсъхна, вчеса косите си и се превърна в безмълвно засмяна хубава жена с позаострени от пламъците черти. Учителят ми хареса с отличното си самочувствие, присъщо на младите хора в провинцията, които навреме осъзнаваха цената си и не чакаха ред да узреят като събратята си в София. Имам загадъчна слабост към безцеремонните хора, апломбът му не ме нервираше. С удоволствие му преотстъпвах темите, по едно време проумях защо се старае и ми стана драго - значи вземаше ме под внимание този юнак, не бях за отписване, щом така разпалено търси надмощие и напряга всичките си чарове, за да опази сладката си приятелка. Дреболия - пък приятно!

После кафето изкипя, после си показвахме снимки на децата, защото се оказа, че и тримата имаме деца, после пак рових в килера за бутилка и намерих. Дъждът понякога сякаш утихваше, но изглежда туй бе повече, за да подслушва, защото разговорът бе все така свеж, а човекът от градчето ставаше все по-начетен, все по-значителен ставаше и патосът му не преставаше да ми се нрави. Тя повече ровеше жарта, добавяше дърва и понякога помагаше с факти и с цитати, с имена от романи и от филми. В планината бях свикнал да си лягам рано, а сега се заседях охотно, но гостенинът каза нещо за нощта, в смисъл, че би могла да продължи безкрайно, и аз, разбира се, проумях, че нещо от нощта трябва да остане и за тази внезапна двойка, показах им завивките в стенния шкаф, запалих им неначената свещ и им отстъпих стомната с водата.

На разсъмване ожаднях, от коняка и от електричеството във въздуха гърлото ми гореше, излязох вън и вдигнах глава да пия от дъжда. Някъде из махалите пееше петел, тъмнината, без да се разкъсва, само се разреждаше, но очите ми свикнаха с нея и докато ловях капките с език, съзрях гостенката на прозореца от горния етаж - белееше и гладеше стъклото, сега разбирам, че е следвала линиите на струйките вода.

Навярно това ми помогна да я позная след месеци - почти филмовият преход с дъжд и със стъкло и със същото лице зад дъжда, само че сега ми се бе мярнало зад прозореца на трамвая, едва го дочаках да спре и скочих вътре, ръката й бе мокра и студена и тя зъзнеше.Отидохме да се стоплим в бистрото срещу съдилището, около нас бутаха и настъпваха, но нямахме време за другаде.

С една приятелка се качили в махалата, но съм бил вече заминал. След това пък животът й рухнал и оттогава тя само се мъчи да го подпре. Приятелят й извъртял номер, с който взел акъла на градчето: "разграничил" се от нея, подробно осъдил възгледите й, коментирал "под друг ъгъл" невинни фрази, изпуснати в любовния период, разкрил две-три пукнатини в рода й, подсказал изводи. Връзката не била толкова тайна, пък и вече се развързвала. Фамилията на жена му го била притиснала, в градчето това били все хора със значение. Но дяволът измислил как да я приключи без последствия и даже с печалба: хем да разчисти всичко, хем да му имат страха като човек, който не се шегува. Разбира се, намерила роклите си на стълбището, а сестра й попитала: "Ти какво очакваше от него?" Не можеше да каже какво е очаквала, знаеше само, че е разочарована. Но не каза "разочарована", каза "попарена". Предупреди ме, че не може да не е сторил нещо и на мен, да потърся внимателно.

Не търсих, разбира се, но доносът и сам си излезе: за онези писатели, които са се забравили, затварят се в луксозни стари къщи, пият френски коняци, събират "оргии" и съчиняват своите откъснати от живота на трудовите хора книги. Но такива "сигнали" се получаваха срещу много писатели: всевъзможни завистници, графомани или просто бдителни граждани, както и усърдни ревнителни на социалистическия реализъм така неудържимо ги теглеше към перото,че писмата им заливаха инстанциите и вече нямаше кой да ги чете. Даже се примолих да си го взема, за да го съхранявам да не се загуби, понеже колекционирах доноси срещу себе си, но докато го прибера, той наистина се затри.

Учителят по география ми се обади в една нощ през революционните години и ме покани да се кандидатирам за парламента от името на някаква безобидна партия. Беше забравил за доноса или мислеше, че не съм го видял. Засмях се от сърце и още докато се смеех, той затвори. От жената, която бе "попарил" няколко пъти получавах картички - може би 4-5 за всичките изминали тридесет години. Никого от двамата не срещнах повече.

В "Нерви и утехи" неведнъж съм разказвал за старите къщи, в които съм живял, работил или само пренощувал. Дори без да съм го писал, бездруго сте долавяли, че съм оставал с нещо привързан към тях, че съм ги носел в сърцето си и винаги съм искал да се завърна. Е, тази къща в днешния мемоар не е между тях. Не искам да се върна...

Невърмор.