В края на август 77-годишният автор на шпионски бестселъри Фредерик Форсайт разкри пред Би Би Си, че е работил за британското разузнаване МИ6 над 20 години. Това със сигурност не са случайно изпуснати думи на застаряващ писател, който страда от липса на внимание или пристъпи на угризения - през септември излиза автобиографията му "Аутсайдерът: Моят живот". И макар че неговите български издатели ("Бард") не са готови да кажат дали ще пуснат скоро книгата на нашия пазар, британските без съмнение си дават сметка как ще се качат световните продажби покрай новината.

Тя вече предизвиква коментари за автора на "Денят на Чакала" по две предвидими линии: тип "Ааа, ето защо пише толкова правдоподобно..." и тип "Какво като е работил за службите, нали са го правили и Съмърсет Моъм и Греъм Грийн..." Продълженията на последното по българските форуми на моменти са изненадващо простодушни: "...Все пак е помагал на Родината си, която пък е една от най-демократичните страни в света!"

Тук няма да се спираме на родината с главно "Р" и на факта, че западният "износ на демокрация" отдавна е компрометиран почти толкова, колкото и източният "износ на революция". По-интересният аспект на темата за биографичните тайни е в разликите между обществените нагласи и реакциите при огласяването им от двете страни на бившата Желязна завеса. Какво е непростимо тук, но не и там? Кога губиш и кога печелиш от откровеността? И ако да си признаеш също е изкуство, какво означава да го владееш до съвършенство?



Мемоарите като оръжие



Емил Боев никога не е имал шанса да прихване от лъскавия чар на Джеймс Бонд не само защото Богомил Райнов изостава зад Флеминг. Дори литературата и киното, взети заедно, са безсилни да придадат закачлива лекота на символ, вече съсипан от идеологията.

Никой не може да избяга завинаги от реалността и писателите също са наясно с това. У нас да имаш агентурно име в (авто)биографията си просто няма как да е романтично или екзотично. Особено след 1989-а. "Човек на службите" тутакси се превежда като "доносник", без много взиране в подробностите от досието, картончето или каквото друго има за показване пред обществото. Важно е присъствието на абревиатурата ДС - вездесъщия призрак, нарочно оставен да никне тук и там, да сее съмнения, да срива уважение, да убива авторитети. Иди че ги възкресявай после... Нито делата в съда, нито обясненията в медиите помагат особено, както отбелязва мимоходом в "Мир на страха ни" Георги Мишев. Ако някой е написал, че си имал нещо общо с ченгетата, и да не е вярно, народът пак ще те гледа накриво по спирките.

Неговите мемоари са твърде добра литература, за да са типичният пример за оръжието за самозащита, в което се превръща жанрът не само в България. Все по-често и по света автобиографиите се опитват да сложат ред в надвикването с многоглавата хидра интернет, където всеки може да прочете и небивалици за себе си. У нас обаче личните разкази продължават да преживяват "бум" от смяната на режима насам и заради падането на рамките и забраните, и заради устрема да се компенсира липсата на достатъчно изследвания в областта на най-новата ни история. Някои имаха ефекта на експлозия - като посмъртно публикуваните "Спомени" на Николай Генчев ("Гутенберг"), безжалостни към поведението на българската интелигенция през 50-те, 60-те и 70-те години на ХХ век. Мнозина избързаха още приживе да покажат своята гледна точка. Пестеливи на грехове, когато са техни, и по-щедри, когато са чужди. Като че е излишно да казваме кой се смята за най-големия сред тях.



Гюнтер Грас - позорът и смелостта



Особеностите на степенуването тук прозират и от реакциите след шумния световен скандал около признанието на Гюнтер Грас, че на младини е бил есесовец. Сред българските рецензии за автобиографичната му книга, преведена у нас като "Да люспиш лука" (2007 г. "Антлантис-КЛ" ), четем и следната: "...Да, като дете Гюнтер вярва на кинопрегледите, които плашат народа с евреите, славяните и червената опасност. Да, членува в Хитлерюгенд (пее песни, ходи на бригади за аспержи). Да, на 15 години тръгва да се пише доброволец, но го отпращат, защото е малък. Да, на 16 получава призовка и в самия край на Втората световна служи в SS. Не, срещу никого не доносничи..." Текстът още може да се види в цялост на сайта на Goodreads.

Самият Гюнтер Грас тогава наблегна на друго - че никога не е произвел и един изстрел, докато е носел есесовската униформа. Авторът на "Тенекиеният барабан" се държа безукорно: не изчака да бъде застигнат от миналото, не опита да изклинчи от темата за позора, изтърпя с вдигната глава дори глупостите за отнемането на Нобеловата награда и преработи всичко в литература.

Почти по същото време и един българин опита да превърне раните си в изкуство. Преведе ги на киноезик, защото животът му беше минал зад камерата. Операторът Христо Тотев предостави досието си за основа на филм, чиито снимки започнаха през 2008-а. Идеята на "Зад кадър" не беше просто да покаже как шпионските игри на службите са съсипали неговия семеен живот, а да даде и мащабна картина на абсурда в мрежата на ДС. Темата се оказа с продължение - седмица преди да удари първата клапа, излезе картонче на Тотев покрай поредна проверка за стари вини, този път на бивши ръководители в БНТ.

Режисьорът на "Зад кадър" Светослав Овчаров тогава призна, че сериозно се замислил дали да не се откаже от проекта. И че не го направил само заради коментарите колко е неморално да се правят филми за ченгета. Жалко, че дискусиите около неговия ракурс към темата - да покаже пораженията от всеобщия многогодишен компромис, бяха удавени в злободневието на въпроса бил ли е агент Христо Тотев, или е прав да се жалва в съда за опетнено име.



Българският принос



Него никога не биха го заподозрели в хладнокръвно търсене на пазарен ефект от разкриването на биографични тайни. Но и едва ли операторът ще е първият, за когото ще се сетят, ако някоя от академиите в бившите соцдържави реши да въведе предмет "Изкуството да си признаеш". Художникът Недко Солаков би трябвало да е основният лектор.

У Солаков няма и следа от типичното поведение на жертвата в източноевропейския смисъл на думата. Нито се гневи на опонентите, нито се оправдава с режима, нито се бори да бъде признат за абсолютно невинен. Той пръв се сети, че вместо да чака отварянето на досиетата, може сам да огласи връзките си с ДС под формата на артинсталация.

Неговото сандъче със 179 рисунки, текстове, обекти и снимки под название "Строго секретно" беше готово още през февруари 1990-а и му осигури пробив на международната сцена. Западът го прие с аплодисменти. Какво му пречи мърморенето на колегите тук, ако печели уважение и пари там? Четвърт век по-късно Недко Солаков е редовен участник в класациите за най-влиятелни художници в света. И не се уморява да разказва в интервюта как е казал сбогом на социализма със своята "срамна тайна", демонстрирана доброволно пред всички не като слух или документ, а като художествено произведение. "Разкрих миналото си, защото се чувствах виновен" още е фраза, която действа безотказно на всички езици.