Когато Веселин Ханчев е отпечатал цикъла "Жив съм", аз съм бил вече омърлушен и плашлив новобранец, с дълъг до петите шинел и с възпалени от недоспиване очи. До мен не достигаха вестите от литературния живот и този страхотен стихотворен свитък ми попадна почти след цяла вечност, смая ме и ме разтърси. Не знаех нищо за болестта му, за започналата вече неравна борба със смъртта, но стиховете бяха заредени с такова страдание и равносметка, че наистина в тях се догаждаше нещо прощално, нещо последно. Авторът не ми беше непознат, но повече по инцидентно попадали ми стихотворения, поместени във вестници и списания и нямаше за мен притеглянето на новото поколение поети, които сякаш обещаваха друго бъдеще на българската поезия. Първите им книги ние търсехме и те се предаваха от ръка на ръка. Стихотворенията на Ханчев, които знаех, нямаха техния задължителен патос, нито откровената им нагласа да "пробият" на всяка цена. Тогава изглеждаше, че който "пробие", той ще и "остане". Не се получи точно така. Оставането се оказа главният проблем. Него авторът на "Жив съм" бе разрешил мъдро и талантливо. Но това се разбра после...

Знаех вече знаменитото "Посвещение" ("За да останеш, за да си потребен, за да те има и след теб дори..."), знаех "Приказка" и "Пръстен". Освен това една непозната ми бе изпратила необикновеното, останало си до края отделящо се в цялата му поезия стихотворение "Драма, наблюдавана сутрин". Беше изрязано и изпратено в стандартен пощенски плик, без да е придружено поне с два-три реда. След всяка публикация в "Родна реч" получавах купища писма и реших, че това е ученичка от малко градче край София. (Името и адресът на подателката бяха написани четливо.) Оказа се, че всъщност е учителка, по-сетнешната професорка П. Сетихме се с нея за това след години, но и тя нямаше обяснение защо точно ми е изпратила тази "драма". "Импулс - каза, - толкова бе странно и различно..." Но тази "драма" имаше твърде голямо значение за мен. Идваше да ми подскаже, че противно на конюнктурата в тогавашната литература, поезията си има свое време, отделно от историческото, свои проблеми и, разбира се, "драми". А също и че със своя език, с "отвлечената" си образност и иносказание поезията може да даде необикновена изразителност и мъдрост за реалните неща от живота. И днес го чета, наслаждавам му се и продължавам да се дивя колко значения е вложил поетът в тази невинна алегория:



"Едната ружа беше бяла, а другата - червена.

Пред моя дом една до друга люлееха се двете.

Но между тях, опънал своята невидима антена,

един мъничък паяк слезе и своя дом изплете.



Едната ружа беше бяла, а другата - червена.

Щастлив бе палавият паяк, че е съсед на двете.

Той заигра, той залюля се по своята антена,

той заснова и с нишки златни оплете цветовете.



Но като капчица от слънце на своята антена

внезапно той се спря объркан и тъжен между двете.

Горкият малък златен паяк! Сам себе си заплете.

Едната ружа беше бяла, а другата - червена."



Веднъж, оказал се по прищявка на службата в София, отидох в редакцията на "Пламък" да попитам за съдбата на няколко стихотворения, които им бях изпратил. Това беше първото ми стъпване в софийска редакция, знаех, че все някой ден трябва да започна да го правя, но въпреки това тръпнех неприятно, идваше ми да се върна от вратата. Първия, когото срещнах там, бе Веселин Ханчев. Артистичен и много елегантен мъж, запомнил съм въпросителното изражение на лицето му. Нямах време да се стъписам, смотолевих защо съм дошъл и той надникна в една отворена врата, повика: "Караангов, ела да видим този поет!". Караангов намери стихотворенията ми, "видяхме" ги заедно и той отдели три от тях. "Ще излязат - рече, - но ти не чакай да излязат, прати нови." Изпрати ме до вратата: "Мислех те за по-голям." И не знам защо добави: "Пази се"...

Спомням си, че като слизах по стълбите, силно се стараех кабарите по войнишките ми подметки да не вдигат шум. При това все още не бях прочел стихотворенията от "Жив съм"...

"Жив съм" бе едно от големите откровения, на които съм се натъквал в живота си. Откровение за живота, за смъртта, за поезията. "Постъпване в болницата", "Стени", "Красота","Присъда", "Часът за посетители", "Жив съм" и, разбира се, "Лов на делфини", стихотворение, което и днес кара крайчетата на пръстите ми да се заледяват. Цял късмет е, че когато го срещнах в редакцията на "Пламък", още не бях прочел този цикъл.

След смъртта си Ханчев бързо и някак лежерно влезе в класиката. С това сякаш правеха всичко възможно да го избутат от съвременността. Новаторството му в поезията и нравственият максимализъм на неговата лирика като че трябваше да бъдат отдалечени от читателя. Имаше заинтересовани в това. Зачитаха го, но някак хладно, отстранено. Сякаш беше си заминал преди много десетилетия. Фигурата му на съвременник дразнеше, създаваше неудобства. Но той присъстваше и още как!

След това се появиха други претенции: изглеждаше някак неудобно, че такъв талантлив, мъжествен поет не е бил дисидент. Това смущаваше новите критици, както и старите, които се писаха нови. Сега и това отпадна. Но да бъде премълчаван - в различно време и по различни причини - това си е направо задължително за истинския поет. Останаха стиховете - наследство за препрочитане.

Има едно непечатано стихотворение, вероятно предназначено за цикъла "Жив съм", написано по същото време или малко преди това. Цялото тупти от една неспомената болка и от близкото прекрачване в смъртта. Директно, просто заповедно. И някак недовършено, оголено. С грубия, мускулест чар на черновата. Останало е непубликувано приживе и вярвам, че почитателите на поета ще му се зарадват. Записано е като "Болница 1". Ето най-хубавото от него:



"Нищо друго не остава освен спомена.

Споменът е нашето безсмъртие.

О, правете спомени от всичко -

от едно загубено сражение,

от едно легло, което пази

вашите неясни очертания

от едно далечно пътешествие,

от ръката,

нежна и жестока

като лезвието на камата,

от листа,

населен с ваши мисли,

от рева тържествен на детето,

от площада,

прекосен случайно,

от зида,

от късчето желязо,

от гнева, от стойката погрешна,

от добрата и другарска дума.



О, правете спомени от всичко!"



Това е спокойният, овладян отговор на поета към предизвикателството на последното изпитание - изпитанието смърт. Това е отговор личен и човешки, както лична и човешка е доблестта на този поет, посочен да изпее най-хубавите си стихове на чертата с Отвъдното. Това не е отговорът на един отлитащ във вечността творец. Това е отговорът, предназначен за нас.

Да правим спомени, приятели!

И дано да има от какво...