Автобусът тръгва от Кюстендил в 6,30 ч. Качват се четирима души - учител, училищен директор, кметски наместник, четвъртият и той е с държавно отговорни дела. "Абе, няма я пощаджийката, да изчакаме!", казва глас. "Не, днес е петък, тя ще дойде с лекарката", отвръща друг.

Тези хора тръгват рано сутринта от Кюстендил в делнични дни и се отправят към Трекляно, за да управляват, ръководят, преподават и лекуват там. През почивните дни ръководно-административният апарат в тази българска община на практика не съществува. Ако има край, в който демографската криза да е оставила най-опустошителна диря, това е Треклянският. Не е Северозападът, който е на кръстопът. Трекляно е най-обезлюденият, западнал и див български край. Дори предизборните плакати с петилетна давност стоят като нови - нито са скъсани, нито избелели, нито намокрени - сякаш и времето е спряло.

Намира се в областта Краище, в най-западната част на България, по вертикала между Кюстендил и Трън. Община Трекляно включва едноименното село и още 18 селища. Не винаги този високопланински край е бил обезлюден. Напротив - в началото на XVIII век след въстанията в околността и османлийските безчинства идват заселници, а в средата на века дипломатът пътешественик Жером Бланки говори за



"многобройни християнски села



в центъра на Турция, между Сърбия, България и Македония". След Освобождението българите са били толкова много, че властите буквално са ги изтиквали от планината, за да заемат изоставените от турците земи в низината. "Викали са на тоя край Мала Франция. Кога долу в равното са носили потури, тук мъжете са ходили с панталони. Затова - Мала Франция", чувам в автобуса. Следва смях, а жена, която другите наричат Жужа, се ядосва: "Верно е, питайте който и да е краевед, проверете!" Проверих - вярно е.

През 1934 г. населението на село Трекляно наброява 2000 души. Следва тенденция: 1700 през 1946 г., 1300 в 1956 г., 700 през 1985 г., 550 на старта на демокрацията. 200-250 живеят сега. През 1923 г. е открита гимназия, а през социализма "три беха училищата в общината, минава автобусът и обира децата" (Жужа). Имало е болница, също и родилно отделение. Сега медицинското обслужване е с работно време, училището - с 43 деца, десетина от тях ромчета от Кюстендил. В Мала Франция



няма банкомат, няма аптека,



няма къщи за гости (изумително предвид чудната природа), полицай идва в определени дни. Деца се раждат така - 2011 г. - 2, 2012 г. - 3, 2013 г. - 2. Опустошително застаряващото население, което винаги е било българско, сменя етническия си състав. "Я някое цигане се роди, я - не", описва раждаемостта 62-годишната Руска Христова, един от младите жители на Трекляно.

По празната централна улица Илия Любенов кара колело. "От Габрешевци съм, на 5 км от тук. 50 души живеем там. Разнасям пощата. Всеки петък давам квото има за хората - "Трета възраст", "Пенсионер", "Шок", "Телеграф". Да ми плащат ли? Е, как ще ми плащат, никой не ми плаща. Дали получават писма? Разбира се - за тока", смее се старият мъж.

Наскоро ООН прогнозира, че през 2050 г. България ще се стопи с още 2 млн. души. Провокирам бай Илия. "Е кво да има през 2050 г. в Трекляно. Нищо! То сега няма, та тогава ли?"

По пътя срещам бай Петър: "Тука съм роден, тука съм учил, около 1200 ученици имаше някъде 1952 година. После почна назад, назад... Не трябваше да стават такива работи с ТКЗС-то. Който бе по-млад и му се работеше, избега по градовете. Тука останахме по такива, мижитурки, дето на държавата чакат. Имаше едно АПК, ама то не съществуваше по документи, защото вземало заеми, вземало, та затънало. Нашите деди с кравите тореха, изкарваха. Обаче ТКЗС-то само с изкуствена тор тореха, изгореха земята. Сега е неплодородна, изнемощяла. 2050-а ли?



Ей тия, сирийците, където бягат,



ако дойдат тука случайно, могат да възстановят нещо. От нас - това е, нищо повече."

Демографският бич, естествено, пряко е свързан с поминъка. Ето и неговата история. До комунизма хората са гледали животни, обработвали земя, макар да не е много и плодородна. После идва колективизацията, хората тръгват към града, като освен обезземляването причината е и жаждата за град (той е символ на прогреса, блян за младежите). Трекляно е беден край, но все пак покрай ТКЗС-то се задържат хора, произвеждат се стоки. Имало е заводски клон към "Фармация", работещ на 4 смени. През демокрацията знаем какво се случва със селското стопанство. "Заводът" съществува и сега, персоналът обаче е 4 души... Най-големият работодател е кметството - държи хора в администрацията, дава земи.

Срещам и 46-годишния Радко Радков, кметски наместник на три села: "През 1999 г., като почнах, в Долно Кобиле бяха 49 души, сега са 13. В Киселица 44, сега са 16. В Горно Кобиле 18, сега са 4. В Долно Кобиле имаше 24 крави, сега 1. Прасета имаше, сега няма. Отговарям и за гробищата, миналата година имах 28 гроба, вчера бех на 19-ото погребение. Селата заминават, не виждам начин. След 30 години може да има 2-3-ма човека, може да няма. Едно стъкло, като го счупиш, не може да го възстановиш, трябва да го замениш с друго. Крушката, като свети и изгори, не може да я направиш същата, трябва друга. За невъзможните работи не трябва да се казва дума."

Все си мислех, че в селото живее лекар, към който местните се обръщат при нужда. Оказа се различно - докторът идва три пъти в седмицата и стои някъде до обяд. И това е... 78-годишна жена.



"Себе си ли да лекува, нас ли",



смеят се хората. Истина е - д-р Анета Ливадийска е единственият лекар за цялата община!. "Тук съм от 2003 г. След промените е имало двама лекари, от 12 години съм само аз. Но договорът ми изтича през декември, след това - не", казва тя. "Не се заричай", увещава я жена. "Ама те затова ме изнудват - друг няма кой да дойде", смее се д-р Ливадийска.

Ето още статистика на упадъка от по-ново време: през 2002 г. д-р Ливадийска е имала 800 пациенти, от тях 30-40 са били до 18 г. Сега са 250, децата са 25. Увеличението на ромчетата носи проблеми. "Ромите се заселват покрай дърводобива, някои остават, други изчезват, не мога да ги открия. Трудно ми е да изпълнявам поетите от мен ангажименти - имунизации, периодични прегледи на децата и т.н." Има ли оптимизъм въобще? Винаги има нещо хубаво, никога картината не е черно-бяла. Освен прекрасната природа Трекляно има добър екип, който се грижи за училището. Стаите се прясно боядисани, стените изрисувани, тоалетните ремонтирани. Печките са на дърва.

Тръгвам си. Виждам старец, който кротко стои пред къщата си. Дядо Първан: "Снимай, снимай, няма проблем. На 80 години съм, това са последни снимки. Децата са в София, ама и аз съм в София. Тука съм лятото, септември, октомври...ето, ябълките падат, крушите... Никой няма да има тук скоро, никой. Всичко ще падне, виж - пада и сега."