Чик! - и празното бирено шише цопва в морето, докато младежът ухажва млада булка на плажа. Забавно е да гледаш български филми от тоталитарно време. Съвсем наскоро пак се израдвах на прекрасния "Оркестър без име", но се замислих над детайли като горния. С какво сме се променили за три десетилетия, можем да съдим и по този филм, така обичан и днес. Все пак - да обърнем внимание - обичан от по-възрастните. Проведох пестелива анкета между няколко 18-годишни какво мислят за него - нищо. Не проявяваха възторг, макар че и не критикуваха. Ретро така им се виждаше, неинтересуващи ги особено неща. Защо ли? Ще опитам по-нататък да кажа.

Нека все пак първо свършим с дреболията, с която почнах. Днес никой режисьор няма да покаже как младеж (положителен персонаж по замисъл) си допива бирата и мята стъкленото шише във водата така, между другото, без това да прави впечатление. И без с това режисьорът да смята да покаже някакви антиекологични, нихилистични черти у героя. Значи - било си е норма да си джаснеш тарата у водата. Дори аз съм го забравил. Помня как на един литературен фестивал у нас, горе-долу 8-9 години след промяната, една сутрин вървяхме из провинциален град с двама симпатични италианци. Аз ги черпих банички, хапвахме и си приказвахме за Унгарети, когато пред нас, между къщите, се откри празна, запустяла градина, превърната в бунище. Беше пълно с боклуци - хартии, найлонови пликове, бутилки, сгур, някакви железа, дъски с пирони... Картината не ни хареса, някак извинително промърморих нещо в стил: абе, провинция, какво да я правиш. И после... съвсем спонтанно метнах в двора бунище мазната хартия от собствената си баничка. Италианците ме изгледаха изумено. Много повече изумено, отколкото осъдително впрочем. Още ме е срам... Сетне самите те носиха хартишките поне още половин километър, докато видяха една оскъдна в тоя вилает боклукчийска кофа. Както и да е. Станали ли сме по-чисти и уважителни към общата хигиена през прехода?



Мисля, че да, надявам се



Да се върнем към "Оркестър без име", защото не за хигиената е въпросът. Този филм, наистина забележителен и с право обичан от българите, е създаден по сценарий на извънредно талантливия Станислав Стратиев, под режисурата на Людмил Кирков. Перипетиите около създаването му са достатъчно описвани, няма да ги повтарям. Ще кажа само, че днес освен като освен комедия той може да се гледа от културологична гледна точка, да се анализира тогавашната митология на творчеството от сегашна позиция и обратното. Не знам дали помните филма, в него има дружина музиканти, движени не от простото желание да спечелят пари и слава, а - преди всичко - да живеят в музиката и творчеството, да постигнат високото изкуство. То може би е и причина за малко патетичния финал.

Давам си сметка, че по същото време, всъщност доста преди това, голямата група "Блек сабат" също се е готвела за кариера, гледах как е станало, документирано е. Рокаджиите споделят как се чудели с какво да си пълнят албума, когато един от тях - май Ози, случайно видял опашка пред киното за някакъв филм на ужасите. "Щом хората си дават парите, за да гледат страшни филми, защо да не си плащат, за да слушат страшна музика?" - попитал. Така тръгнали албумите Black Sabbath, Paranoid и прочее. Вижте пак ключовата фраза, тя е "хората да си плащат".

В "Оркестър без име" при главните герои не става дума за пари. Идеалистите музиканти са противопоставени на наглия шмекер Миташки, на продажната певица Рени, полакомила се за кариера на Запад, на простака картаджия. В общество с патерналистично-централизиран тип управление печалбата не беше ни тема, ни мотив. Мотив беше високото изкуство, гарнирано със заместители на свободата от бохемски тип: купони нонстоп, промискуитетни изобилия, псувни към властта вечер край огъня или сутрин в кухнята, ако няма наблизо началници или доносници. Културното съзидание в оптималната му форма се привиждаше на тогавашните майстори като своеобразен синтез, съставен от полускрита критика към режима + възвишено послание за повече духовност. Всичко това възкачено върху пиедестала на високата естетика. Което не беше хич лошо като платформа, ако не се зидаше върху щедри субсидии, отпускани от тоталитарната държава при някакви кога строги, кога по-либерални условия. Първото от тях беше: да не се критикува властта. Второто - да не маскари социалистическата действителност. Инак субсидиите осигуряваха безкраен празник - само "Оркестър без име" (пак повтарям - наистина великолепен филм) е сниман дълго и напоително - в прекия смисъл на думата. Обърнете и внимание, че повечето български филми от онова време са със сценарии на морето; какво по-хубаво от това да си правиш курорта по време на работа.

Смятам, че далеч не е случайно как обстоятелствата



не позволиха да видим



продължението на "Оркестър без име". Самият Стратиев в началото на 90-те създаде нов сценарий - същите герои в новите времена. Момчетата, останали без хляб у нас, си търсят късмета в Германия. В сценария Велко свири в немски подлез, Филип е нещо като жиголо при възрастна немкиня, Гошето разхожда кучетата на богаташ, а Павката ремонтира коли... Само че Людмил Кирков, пенсиониран от Киноцентъра, се депресира и скоро след това умря, почина и Стратиев. Писа се нов сценарий, търсиха се пари; заболя и Велко Кънев. А парите не стигаха... "Оркестър без име" остана без продължение.

Трудно е да се смееш два пъти от сърце на един и същи клоун с интервал десетилетия. Било е друг цирк, друг свят. Може да излезе, че се смееш на себе си.