Да съм бил около 5-годишен... Живеех на село при баба и веднъж се присъединих към селските момчетии, които се събираха в стария училищен двор съвсем близо до нашата къща.

- Чш, ситен, я кажи ти от кои си? - викна ме с пръст Ботора, тартор на тайфата.

Смутих се, защото не разбрах какво ме пита.

- Кой отбор си бе, ульо?

- От Уевски ли си, или от Сесека? - подсказа едно момче до него.

За първи път чувах такива странни имена, вкъщи не се говореше за футбол, нищо не знаех за тези работи. Интуитивно усетих обаче, че трябва да дам бърз отговор, защото инак рискувам - я чембер, я токат, я някакво увисване в неясна екзистенциална пустота, тоест назряващ психологически дискомфорт на база отхвърляне от колектива усетих...

- От Уевски! - бойко изтърсих по-добре запомненото име.

- А! Бегай при Пъша тогай, там сме левскарите! - нареди Ботора.

Пъша, рижав дългуч, стоеше на два метра от Ботора; беше нещо като партиен секретар на фенклуба.

После, независимо дали ритахме мачле, дали се ритахме един друг или играехме на "стражари и апаши" (да-да, наистина тази игра се играеше тогава, честен кръст),

деленето ставаше по оста - "Уевски-Сесека".



Някъде още към десетина години по-късно си останах левскар, дори ходех в София активно по стадионите...

Сега - за добро или зло - съм обикновен футболен нихилист, поне що се отнася до националното първенство. Всеки търпи развитие. Разправям обаче тези работи, за да вляза в темата по-лесно - а темата е "национален футбол" през последния четвърт век. Няма да я разнищвам, тя е така разнищена, че прилича на парцалена топка от ония, с които са ритали футбол нашите деди. Само ще я погледна от кос булеварден ъгъл, защото и тя ни гледа така. Та онзи ден фенклубът на ЦСКА издефилира пред парламента, видяхме едни обезверени, настръхнали и с чувство за кауза люде. Искат си отбора, искат си времето, когато беше ясно и просто. Няма да разсъждавам върху тоя феномен - седмица преди избори силата, която спонтанно събира хиляди на манифестация, да не е някоя политическа партия, а футболен тим. Това може да изглежда чудато и смешно на пръв поглед, а всъщност, ако се замислим, ни е чудато, ни е смешно. Тоест футболният пряпорец и клубната вярност само изглеждат по-несериозни от партийните такива, а взре ли се човек, то са май по-чисти. И далеч по-честни. Защото футболните фенове не чакат материална отплата за верността си, не чакат след спечелване на мача и първенството я работно място за щерката, я поръчки за фирмата без конкурс, я облекчен достъп до няколко урожайни проектчета...

Както и да е. По-компетентни и запознати хора са изписали хиляди страници за драмата на ЦСКА, пък и на големите столични отбори по време на т. нар. "преход". Кой конкретно е виновен за кризата на бившите големи така и не разбрахме на юридическо равнище. Аз знам обаче кое е виновно за почти всичко лошо на тази земя. Виновни са новите обстоятелства, връхлитащи хора със стари навици и рефлекси. Във футбола стана това, което стана в индустрията, в културата, в образованието, в армията, във всичко. Предишните големи, разчитайки на инерция и гарантиран ранг, бързо западнаха организационно поради синдрома "държа бога за шлифера по рождение". И станаха плячка на находчиви корпоративни лешояди, въдещи се бърже по време на всяка война, дори да е студена такава. Най-лошото - или най-доброто - за зла врага се оказа това, че не рухва всичко навсякъде, напротив - някои възхождат. Вследствие на собствена енергия и амбиция от нов, затискан до момента тип. Нека дам пример с издателствата - големи и хубави издателства като "Народна култура" - с многомилионен съвкупен тираж, свършиха печално своя път, но се появиха нови, които при всичките хорови вопли за погибел на книжнината се оказаха успешни. Те станаха новите "големи и хубави". Ако "Лудогорец" и "Литекс" примерно бяха издателства, те поне за известно време щяха да отсрамят българската книжнина, ако ме разбрахте какво искам да кажа.



Какво да правим обаче с нашия блян,



с живеца на нашия живот, с нашата религия, с това, което ни събира на стадиона (респективно в двора на старото училище) - питат феновете. Искам да им кажа само едно. Не е държавата тази, която качествено може да ви реши въпроса. Тя няма никакво право да налива пари в един отбор. Нито в два, нито в три. Разбира се, би могла да му намери колая по десетки начини, за да прасне една-две мощни фискални инжекции. За такива инжекции обаче плачат не само стотици спортни клубове, но и хиляди фондации, културни дружества, обществени организации, научни клубове и - повярвайте, те могат да формулират интересите и нуждите си не по-зле от вас, а вероятно и много по-добре. Само че където държавата удря такива инжекции, най-често се появяват и споменатите по-горе лешояди - те надушват безпогрешно подобен, трудно надзираван леш. И се почва хранене и мляскане, което не усилва точно вашето вълче, а глутница, която не става за нищо - особено дойде ли се до стадион или международна сцена...

Шансът на това, за което се борите, сте тъкмо вие; познавам много прости и агресивни момчета сред вас, но и забележителни люде с качества. Ако ви е корав хъсът и дълготраен блянът, рано или късно те ще доведат до нов живот на стария кумир. Дори с нищожни пари.

А иначе - кого го е еня в тоя свят, в който непрекъснато загиват цели империи и галактики, в който дори самият Ботор вече не командва? Падна бедният пиян от един трактор след време и се контузи непоправимо.