Странен плевел е симпатията към тоталитарното минало - периодично избуява напук на здравия смисъл и опитите за съзнателно изкореняване. 24 години след края на СССР и всесъюзната пионерска организация президентът Владимир Путин издаде указ за създаването на ново Руско движение на учениците, тутакси разпознато от медиите като опит за връщане на червените връзки.

Е, все още не са изяснени детайлите от тийнейджърското облекло, но едва ли някой се съмнява, че се задава държавен опит за внедряване на униформено мислене. И би било глупаво просто да махнем с ръка - о, у нас това никога няма да се случи пак, защото руското влияние не е онова, което беше, защото управляващите тук се наричат десни демократи, а и сегашният ни премиер не прилича кой знае колко на Владимир Путин.

Ами че не беше ли точно Бойко Борисов човекът, който изригна публично през 2011-а: "Най-малко БСП имат право да говорят за използване на децата за политическа агитация. Тяхната партия ме караше да ходя с червена връзка!" Обаче не е зле да припомним и повода, по който бяха казани тези думи - ученическо състезание в Пещера под патронажа на активистка от партията на премиера завърши със сглобяването на изречението: "Ние сме ГЕРБ, с теб сме по-силни".

Макар че в България партията отдавна не е една и не се изписва с главна буква, а децата не са принудени да маршируват в такт с "Пейте в светлата родина септемврийчета безчет...", матрицата очевидно още си е цяла и се възпроизвежда обезпокоително лесно. И причината далеч не е само в това, че ръководните кадри на всички сегашни политически сили са израснали в условията на старата система. Дори само един бегъл поглед към младежките им структури е достатъчен, за да се види колко много си приличат



сегашните натегачи и някогашните комсомолци



Те очевидно са съвсем наясно, че лесният път нагоре минава през лоялност към съответната абревиатура и демонстративна преданост към лидера. А след като високият стандарт у нас се свързва предимно с правенето на политическа кариера и на шоубизнес (все по-често като две в едно), то и фактът, че партийното членство отдавна не е задължително условие за успешна кариера не може да е чак толкова радостен.

За съжаление старите модели в мисленето още шават и извън политиката. Това се вижда ясно от българските реакции след руската новина за новото училищно движение. Коментарите по форумите варират от къси шеги от типа "Пионерчета или наркоманчета - изберете сами!" до по-дълги обяснения като това: "След 1989-а с настъпването на демократичната анархия паднаха разните организации на чавдарчета, пионери и комсомолци. Църквата я нямаше, нямаше кой да учи на добро нашите деца. Родителите, заети да работят за насъщния, не знаят нищо за децата си. Не знаят, че техни идоли са мафиоти с черни джипове и чалга силиконови певици. Имаме крещяща нужда от детски и младежки организации..."

Тук-там избухват и спорове на тема копирали ли са някогашните съветски пионери западните скаути, или не съвсем, но терминологията не е основният проблем за участниците в анонимните дебати. Колкото и крайно да са политизирани ругатните между форумците, под синьо-червеното оцветяване прозират сходни тревоги около оттеглянето на държавата от контрола над учениците. Редки са гласовете в полза на възстановяването на учителския авторитет, на клубовете по интереси и на индивидуалната отговорност на всеки родител за начина, по който расте неговото дете. Мнозина търсят



лек срещу хаоса в затягането на гайките



- а както и да се нарекат оплакванията от липсата на наложена дисциплина, те са си учудващо жилава проява на носталгия по соца с неговите чавдарчета, пионерчета и септемврийчета.

И каква полза тогава, че никой не нарича (освен на шега) децата, родени след Голямата промяна, "ноемврийчетата"? Да, тях не ги вкарват в откровени идеологически калъпи, не ги карат да рецитират "Чавдарчето е примерно във къщи и във клас./ То знае: "Пионер ще стана аз!". Но и ноемврийчетата виждат как преуспяват в живота политическите активисти от комсомолски тип, а родителите им често по стар навик разчитат на училището да ги замести във всичко, за което не им достигат време и нерви.

Парадоксът е в това, че иначе по-старите поколения масово свързват остатъчната носталгия по соца не с училищните ограничения, а със сладките му символи като шоколада "Крава", евтиното море и бонбоните "Черноморец". Пионерските връзки по-скоро попадат в графата "примки" около врата, те са част от принудата, която днешните 40-50-годишни не са харесвали като 10-годишни. За тях "пионер" ще остане символ на скучното, официозното, лицемерното - най-много някой да се сети, че на младини е открил още едно, съвсем изненадващо значение на думата покрай романите на Джеймс Фенимор Купър от серията The Pioneers, or The Sources of the Susquehanna. Или може да се порови още малко в спомените и така да стигне до първите си дънки "Пионер", лош заместител на мечтаните Levi's.

Такъв човек никога не би казал в прав текст, че иска за детето си същото - да изтърпява кухи фрази и скучни уроци за партизани, за да бяга после при игрите на каубои и индианци. Но пък и детето вече на практика има неограничен избор. Онзи свят на двусмислено съществуване наистина няма как да се върне, защото днес никой и не опитва да държи контрола над информацията.



---------- /каре/-----------

Из спомените на пионери и чавдарчета



Учителят по история Иван Гуляшки помни много точно къде се е намирал малко след 9 вечерта на 4 март 1977 г. Току-що си е легнал да спи като добро дете, прилежно сгънало новата си чавдарска връзка.

"Изведнъж витринките на библиотеката започват да дрънчат, всичко скърца. "Земетресение!", вика брат ми, той е по-голям и пръв се сеща", разказва Гуляшки в сборника "Аз живях социализма" (ИК "Жанет 45", 2006). Минути след като роднини и съседи се поздравяват за благополучното избавление във фоайето на блока на "Работническо дело", единствен първокласникът Иван не може място да си намери от притеснение. И повтаря като пренавит грамофон: "Нищо ми няма, само дано не се е случило нещо с чавдарската ми връзка"... Няколко години по-късно от един 24 май ще му останат съвсем различни спомени: докато се шляе щастлив из старата Зоологическа градина след края на задължителната манифестация, изведнъж някакъв сърдит чичо с очила залепва шамар на приятеля му Милко. Защото си бил вързал пионерската връзка през челото като индианец.

В същата книга може да се открият и други сходни случки с червени или сини връзки, както и доста неприятни преживелици около лагерни огньове. Но като че най-добрата илюстрация по темата е в "Не станах каубойка" на Яна Пункина. Ето какво разказва тя: "...Бях последна група в детската градина и ужасно исках да тръгна на училище и да стана чавдарче. Исках синята връзка, защото с нея щях да приличам на каубойка, пък и мама и тати вече бяха от СДС. Това беше по времето, когато другарките в градината изведнъж станаха госпожици, а ужасно шумните и многочислени купони у нас зачестиха до нетърпимост. И така аз обикалях между всички тези пияни, танцуващи рок хора към три през нощта и им обяснявах как ми трябва синя връзка, за да стана каубойка от СДС, а те, естествено, се спукваха от смях..." Но Яна все пак попада в първия випуск, който "не почавдарчиха и не покаубойчиха следователно".