Часът е 8 сутринта, а част от пейките в двора на столичния храм "Св. Пророк Илия" в квартал "Дружба 2" са вече заети. Най-нетърпеливите са седнали под пожълтелия орех, загърнати в палта и шуби, стиснали в ръце празни торби. Почукват с бастуни, забодени пред краката им, не бързат за никъде, чакат. Тук храната се раздава под списък и номер. Добре, че есента е щедра на слънце, до порционите има над четири часа, време достатъчно да се черкуваш, да размениш някоя приказка с другите, да нахокаш държавата, която обръща повече внимание на бежанците, отколкото на своите бедни...

Само след три часа дворът на храма ще гъмжи от народ, пред халето с храна ще се извие тъмна и сърдита опашка, друга ще се проточи пред склада за раздаване на дрехи, но в този час на деня пространството край духовната обител все още е



озарено от тържественост и смиреност



Църквата почита свети Архангел Михаил, а в храма отец Емилиян изнася празнична литургия.

Социалната кухня към храма "Св. Пророк Илия" е най-голямата в София, има я от цели 17 години, но доскоро е била невидима, знайна само в квартала. Гладните сами намират пътя до него, предават си информацията от уста на уста, а броят им непрекъснато расте - от 30-ина души в началото, до 150 миналата есен, днес те са 400. Идват от целия град, от близките села, предимно хора в пенсионна възраст, най-вече от българския етнос. Но за канчето с топла храна и семейните пакети с продоволствия се редят и много ромски семейства, повели със себе си по три-четири деца. Днес малчуганите ще рисуват в неделното училище благотворителни картички за Коледа, обгрижвани от няколко доброволци и богослов. Родителите им пък ще люпят семки в градинката и ще дрънчат с празните буркани в торбите си. А през това време армията от доброволци в халето ще готви усилено.

"8 ноември, дежурни - Цецо и Диди, готвят - лично творчество." Диди се смее, пошегувала се е с тебешира върху черната дъска на стената, покрай уменията си да върти вкусни ястия на око. По професия е учителка. Днес готвим мусака. Всички задачи са разпределени. Хлябът се сортира в началото на дългата, опъната в халето метална маса, няколко души опаковат семейните пакети с парче хляб, две питки чабати, мляко, плодове, зеленчуци, сокчета, каквото дойде от страна на дарителите. Към 11 ч. ще пристигнат и топлите сандвичи с две кебапчета, две кюфтета. Част от групата реже доматите, те ще изчакат до другата неделя във фризера, за да имат готови за готвене продукти от най-ранната сутрин. Резачите на лук пък сме седмина. Групата ни е интернационална, до мен седи Пламен, студент по антропология. Срещу нас над кухненската дъска е навел глава Марк, холандец, женен за българка.



До Марк седи Алберт от Италия,



от другата ми страна потропват умело с ножове испанките Палома и Катерина.

Повече от младите хора край мен са на възраст около студентската. Идват и ученици заедно с класните си ръководители от кварталните училища. В тоя ден в кухнята се трудим общо 26 души, новаците сме почти една трета. От началото на годината тук са полагали труд про боно около 1000, ще ми каже малко по-късно Мони Маринов, един от основателите на благотворителната инициатива.

Работата на доброволците започва в осем. Малко след 11 часа разчистваме масите, а отвън опашките вече се вият. Топлата храна от казаните се изсипва в стерилизирани кофи, а двама доброволци отмерват с теглилки еднакви количества в буркани, канчета, в пластмасови кофички от кисело мляко - кой каквото си носи. Тяхната работа е най-тежка, изправени са очи в очи с нуждаещите се. Някои от тях поемат с треперещи ръце пакетите, благославят тия, които им дават храна, но други размахат сърдито пред лицата им бастуни. Ровят намръщени из торбите си, да не би да са ги излъгали, да не са им сложили всичко. Мръщят се на топлата храна, че е солена или безсолна, скачат на бой и с другите от опашката...

"Тук трябва твърда ръка", ще каже Мони Маринов малко след началото на раздаването на храната. "Миналата година извадихме изпод храстите децата на част от тези хора. Приличаха на животинчета - уплашени, настръхнали. Сега седят кротки по време на заниманията в неделното училище, рисуват благотворителни картички едно до друго. В някой от тях откриваме дори гениални способности. Децата бързо се променят, не и възрастните. Често, за да въдворим ред, трябва да повишим глас. Няма как да се разбереш с тях на цивилизован език. Ще те халосат с бастуните, ще те пометат,



ще обърнат казаните и ще си тръгнат



без да им мигне окото. Понякога викам, карам се, след това си хапя езика, но иначе не става", казва с горчилка Маринов, който стои в основата на идеята за благотворителната кухня.

Божият дом е мястото, което привлича най-силно бедните и нещастните, хората, които търсят милостиня, от ближния или от Господ. Социалната кухня в "Дружба" се появява през 1999 г. През лятото на същата година семейство, загубило детето си под въздействието на секта, решава да събере и нахрани бездомниците от квартала - милостиня, раздадена на живите, на нуждаещите се като на Задушница. С помощта на група миряни, черкуващи се също като тях в храма, купуват продуктите и ги раздават в пакети на двадесетина души. Правят и курбан. "Тогава се разговорих се с един дядо, който седеше четири сезона на тротоара, неговият свят ме разтърси. Простичък, в бяло и черно, без никакви преплитания. Единственото, което тоя човек искаше, беше да има чорба в паницата и дреха на гърба си. Чудеше се на суетата ни, на дрехите ни, колите, къщите, парите... Бях на 28 години, работех като оператор в една голяма фирма, бях сравнително добре материално", разказва Мони Маринов.

Същата есен му хрумва да продължат и сами да хранят най-бедните, забравените, тия, които живеят на улицата и едва оцеляват. Да го правят всяка неделя след Света литургия, както са го правили светите отци в древността. Отец Емилиян и отец Димитър се съгласяват, 20-ината младежи, които се черкуват заедно в храма, също. Кухнята



отваря врати с 327 лв. и 67 ст.



Енорията на храма "Св. Илия" сама създава дейността и я поддържа през всичките години, тя е и основната бойна единица на кухнята. Само след три-четири месеца доброволците станали 60. "Бяхме разделени по екипи, давахме дежурства. Някои от нас ходеха по домовете на хора от квартала, за да помагат - да оправят врати, чешми, други обикаляха около царския дворец във Врана да събират дърва. Беше много благодатно време. Годините бяха бедни, но след това всички се реализирахме професионално, стъпихме на краката си. Сами финансирахме кухнята, стигахме дори до сръдни кой от нас да плати", спомня си Мони, който днес е успешен мениджър и пренася целия си опит в управлението на социалната дейност на храма.

Покрай нарасналия неимоверно брой на хората, търсещи храна, инициаторите на кухнята вече не могат да я издържат сами с лични средства. Но пък инициативата им е намерила добър отклик от страна на доста дарители, в нея се включва и Хранителната банка. Част от доброволците помагат и с професионалния си опит. Тези, които се редят на опашките за храна, имат нужда и от правни съвети, от възстановяване на здравните им права, от съдействие за оформяне на документи, за намиране на квартира. Всеки от членовете на енорията помага с каквото може.

"Тук съм всяка неделя. С храната, която взимам, изкарвам до вторник. Във вторник и в четвъртък кухнята за бедни към храма "Свети Георги" в кв. "Дървеница" също раздава храна. Така оцелявам", въздъхва примирено възрастна жена, наредена на опашка пред склада за дрехи. После застава пред двете доброволки, опъва пред тялото си блузка, след това мери на око чифт панталони. Дайте нещо по-малко, казва, вижте ме - 43 килограма съм. Момичетата оглеждат рафтовете в склада. Ето, казва едното, и вади от рафтовете купчинка чисто ново бельо.

Ще ги продаде на пазара "Георги Кирков", ръмжи зад гърба й брадясал мъж, надига бутилка и се хили, намига. Празник е, ден на Архангел Михаил, спасителя на душите.