Защо терористите толкова "обичат да мразят Франция"?, питаха се завчера журналисти от вестник "Монд" и търсеха исторически и съвременни обяснения. Студената логика е трудно приложима насред тридневния национален траур, в какъвто държавата не се бе потапяла през годините на Петата република. Имало е и други поводи за национална печал (три пъти заради смъртта на най-големите й държавни ръководители и два пъти заради терористични актове), но френският трикольор е бил спускан досега заради траур най-много за ден. Очевидно драмата на фаталния за 129 души петък, 13 ноември, бележи етап във френската история, който налага размисъл не само за нейните републикански ценности, но и за способността на обществото да ги защитава.

Франция е държава като много други, но и не съвсем. Тя е от символите на просветеност, върху които се опира демократичният свят. Един от лесните начини да се отправи пряко предизвикателство към гражданите с цивилизовано мислене е да се удари Франция.



Колкото по-нагло - толкова по-ефикасно



за тероризиране на съзнанието на хората, за които основните човешки права имат смисъл. Влиятелният френски политолог и арабист Жил Кепел забеляза нова тенденция в ислямисткия тероризъм срещу Франция - при нападението преди 10 месеца срещу сатиричното издание "Шарли ебдо" и срещу еврейския хипермаркет в Париж жертвите бяха набелязани заради тяхната "ислямофобия", а убитите мюсюлмани с френски полицейски униформи бяха прицел заради "вероотстъпничество". Но сега хората бяха убивани безразборно с единствената цел да се пролее колкото може повече кръв, включително и на мюсюлмани, защото в тези квартали живеят и много французи от арабски произход. Изглежда, вече се е задействала нова степен на терористична омраза, която по думите на убития в еврейския хипермаркет нападател Амеди Кулибали "виновен е всеки гражданин, който плаща данъци и следователно носи отговорност за политиката на своето правителство". Пред очите ни се ражда тоталитаризъм на беззаконието, който обявява война на нормалните представи за обществен ред.

Папа Франциск, който с такова усърдие си изгражда образ на смиреност и миролюбие, изрече в събота думи, избягвани от световните лидери:



"Третата световна война е в ход"



Президентът Франсоа Оланд не потърси състрадание както по-рано, а ясно посочи противника, който трябва да бъде ударен с предимство - "Ислямска държава". "Франция ще бъде безмилостна в отговора си към "Ислямска държава". Това, което се случи, бе акт на война и държавата трябва да вземе правилните решения за тази война", каза той. Буквално до миналата седмица президентът инструктираше своите дипломати, че приоритет за разрешаване на конфликта в Сирия трябва да бъде отстраняването от власт на режима на Башар Асад, естествения враг на "Ислямска държава". Сега се вижда, че пренарежда приоритетите си.

Едва ли "Ислямска държава" се е почувствала силно засегната от досегашното не много интензивно участие на Франция във водената от САЩ антиислямистка коалиция. Париж се включи още през септември 2014 г., но първите си удари нанесе едва година по-късно през септември 2015 г. Операцията, наречена "Шамал", включва 700 военни с 12 изтребителя, базирани в Обединените арабски емирства и Йордания. На 18 ноември те ще бъдат подсилени чрез изпращане в Персийския залив на самолетоносача "Шарл де Гол". Има и стотина френски съветници от специалните сили, базирани в Ербил (Северен Ирак) и в Багдад, където помагат за планиране на действията на кюрдските и иракските войници. Статистиката показва, че досега Франция е извършила само 4% от бомбардировките на коалицията срещу цели на "Ислямска държава" в Ирак.

След като осъзна публично с кого е във война в Сирия, Париж трябва да приложи и принципа, че с терористи не се преговаря. Няма смисъл да ги чака да се успокоят от само себе си или да се надява, че ще им омръзне подривната дейност на нейна територия.



A la guerre comme a la guerre



("На война като на война"), тази френска пословица, за която се смята, че се е появила през XVII век, много точно определя каква стратегия трябва да следва Франция, щом се чувства във война. Тя вече посочи противника си, но остава да си намери и съюзници. Международната коалиция, в която участва от една година, оперира главно в Ирак. Терористите обаче настояват, че я наказват заради действията й в Сирия. По този начин самите те й подсказват къде да фокусира вниманието си. Французите са горди хора и трудно биха признали, че политиката им е била грешно ориентирана. Но точно защото терористите атакуват и тяхната национална гордост, няма да е изненадваща една корекция на мерника.

Необходима е истинска международна коалиция с ясно поставена цел за изрязване на ислямисткия тумор в Сирия, откъдето тръгнаха и метастазите му към Ирак. В такива случаи политическата тежест на Франция може да бъде по-полезна и от военната й тежест. Дипломатическата й позиция в момента е добра, за да разговаря убедително за създаване на общ фронт срещу ислямския тероризъм както със САЩ, така и с Русия, които не биха се справили бързо с общата заплаха чрез разнопосочни действия. Няма смисъл Оланд да прави нов марш на международна солидарност в Париж. Щом войната е обявена, маршът трябва да е на бойното поле.

Светът се нуждае от решителни лидери или поне от лидери, които под натиска на събитията биха могли да преодолеят своята нерешителност. Отричането на заплахата не помага.



Няма смисъл НАТО да се преструва,



че има много работа около Украйна, и да отлага по-спешните си задачи на юг. Даже премиерът на България Бойко Борисов, който все чака "големите началници да кажат", стигна до геополитически проблясък, че атентатите в Париж са "11 септември за Европа". Всъщност европейският "11 септември" бе през 2004 г. с атентатите в Мадрид и през 2005 г. с атентатите в Лондон. Сега е нещо друго и той го усеща, но не може да го формулира: "На практика сега всеки киносалон, всяка сладкарница, всяко училище и ресторант са пряко уязвими. При тези десетки хиляди, които преминават през нашите граници, биват спирани, връщани. Ще се опитаме с полиция, жандармерия, армия да наситим градовете и селата, но това не може да трае безкрайно поради ограничените ресурси. Постарали сме се да въведем поне това, което по теория трябва да се направи, и да го направим". И тъй като не може да обещае голяма сигурност, призивът му е "цялото общество да бъде възможно най-внимателно, осторожно и бдително".

Ясно е, че България няма как да разчита на себе си, а още по-малко на объркания си премиер. От него обаче е редно да очаква поне едно нещо: да вразуми външния и военния си министър да се отнасят уважително към онези велики сили, от които много скоро ще очакваме да пресекат заплахата там, откъдето произтича. Защото е необходим здрав разум, а не хибридна мисъл.