Наполеоновите войни разтърсват Европа из основи. Опитът на французите "да дадат на света и мир, и свобода" (Етиен Никола Меюл, "Походна песен", 1794 г.; по-късна преправка в последните стихове) се проваля, но не катастрофално - Франция е върната в предвоенните си граници, а през 1818 г. й е признат статут на "велика сила" (Francis Roy Bridge, Roger Bullen, "The Great Powers and the European States System (1814-1914)", 2005), наравно с държавите-победителки - Русия, Великобритания, Австрия и Прусия.

Виенският конгрес има колосално значение и за Балканите. От особена важност е обстоятелството, че Османската империя остава изолирана от общоевропейските процеси, каквито и да са те. Султанското правителство в Цариград не получава покана за конгреса във Виена, като по този начин Османската империя на практика не е призната за европейска държава, а европейските владения на империята всъщност са отчетени като временни. Въпреки противоречията на великите сили те успяват да договорят помежду си признаването на резултатите от национално-освободителните движения в Сърбия (Второто сръбско въстание през 1815 г.), във Влахия (1821 г.), в Гърция (1821-1830 г.), а доста по-късно - и в България (в резултат на национално-освободителното движение, на Априлското въстание и на Освободителната руско-турска война от 1877-1878 г.). Новоосвободените балкански държави първоначално запазват васален статут по отношение на Османската империя, но за всички тях това е сравнително кратък период по пътя им към пълната независимост. Въпреки това Османската империя, преди окончателния си разпад (1 ноември 1922 г.) в самия край на ХIХ в. и през първите години на ХХ в. е близо до статута на "велика сила", но, по волята на европейските държави и на съдбата, той никога не й е признаван.

Впрочем, понеже историята се повтаря често, както ни е добре известно, в наши дни Турция стои от десетилетия (от 1963 г.) в предверието на общия европейски дом, но така и няма да влезе в него, както изглежда.

* * *

Виенският конгрес, с който мощна коалиция от европейски държави завършва разправата с Наполеонова Франция, е оценяван различно, често - крайно; от крайно положително, до крайно отрицателно, предимно поради класов подход. Председателстващ конгреса е Клеманс фон Метерних (1773-1859), канцлер (1821-1848 г.) и дългогодишен министър на външните работи (1809-1848 г.) на Австрийската империя. В него участват всички европейски държави, без Османската империя, но основна роля, разбира се, играят най-мощните сред страните-победителки - Русия, Австрийската империя, Прусия и Великобритания. Назоваваните по-сетне "велики сили" са представени на най-високо равнище, поради което е очакван стремежът им към запазване на европейските обществено-икономически и политически порядки от по-стари времена; преодоляването и, по възможност забравянето, на всички революционни промени, постигнати в резултат на Френската революция и на Наполеоновите войни (вж. Свързани текстове) е главна цел на конгреса.

Безпрецедентната продължителност на Виенския конгрес ще трябва да се отдаде не само на острата дипломатическа битка между представените държави, които трябва да изработят нов световен ред (да възстановят стария, по-скоро), но и на неспирните балове, пирове, карнавали, маскаради, театрални представления и концерти - забавленията изобщо нямат край през всичките девет месеца, в които заседава конгресът. Поради това австрийският дипломат княз де Лин възкликва: "Конгресът танцува, но не се придвижва напред никак"; твърде проточилата се работа трябва да е досадила дори на участниците в крупното международно събитие.

Освен изработването на принципите на нов световен ред, Виенският конгрес трябва да реши и важните въпроси за земите, които страните победителки трябва да присъединят (вж. Изображението). Трудният път към единството помага на френската делегация да се уреди с допуск на закритите заседания на великите сили - Русия, Австрия, Прусия и Великобритания, под благовидния предлог за защита на правата на малките държави, присъстващи на конгреса.

Непринудената среда от изискани храни, напитки и всевъзможни веселия не бива да заблуждава. На 3 януари 1815 г. Великобритания, Австрия и Франция подписват тайно споразумение, насочено срещу Русия и Прусия, поради което в земските спорове двете държави са принудени към отстъпки. Поради царящия страх от военната мощ на Русия и Прусия, Клеменс фон Метерних през 1834 г. ще въведе в употреба принципът, според който Русия може и трябва да бъде неутрализирана като се действа привидно с нея в международните дела. Този принцип, прилаган на почивки, западните велики сили прилагат и до днес, но очевидно 20 години преди да бъде формулиран той е приложен първоначално именно на 3 януари 1815 г.

Виенската система на международните отношения, създадена през 1815 г. в резултат на Виенския конгрес, е в основата на днешната международна политическа система, в която, в основни линии, се прилага принципът на колективната сигурност и на политическото равновесие. Добра или лоша, тази система действа, през повече време, а и друга засега не е измислена. Така е сътворената многостранната дипломация,систематизирани са и са приведени към еднаквост дипломатическите рангове, всеобщо възприети са представите за дипломатически имунитет.

* * *

Статутът на "велика сила" най-могъщите в своето време държави имат много преди Виенския конгрес, разбира се, но малко след него това понятие е закрепено трайно първоначално към държавите-победителки в следнаполеонова Европа, а от 1818 г. - и към Франция. Първи по стопанска и военна мощ, достатъчно обширни и с многобройно население, признати за водещи и с обширно влияние - такива държави има във всички епохи от човешката история. Между 802 г. и 1018 г. България е също сред великите сили - нейната имперска военна и стопанска мощ, обширните й земи и многобройно население, както и способността й да оказва решаващо влияние върху околните народи и държави й осигуряват неизменно през цялото това време от 216 години статута на европейска "велика сила", първоначално заедно с Византия и Франкската империя. От 1833 г. понятието за "велики сили" е трайно в научна, а днес - и в полуофициална употреба (Leopold von Ranke, "Die groben Machte"). Понятието за "велика сила" е в пряка връзка с днешната ни (от 1944 г.; William Thornton Rickert Foxhe, "Super-Powers: The United States, Britain, and the Soviet Union - Their Responsibility for Peace") представа за "свръхдържава"; то е негов подгласник всъщност.

Трудно е да се спести завършекът на тоя текст. Турското робство (1422-1878 г.), поради своята варварска безчовечност и продължителност, завинаги, изглежда, зачертава способността на България да се върне на мястото в международните отношения, което заема повече от два века в края на първото хилядолетие от новата ера. Оставен на волята на великите сили и на свръхдържавите още преди Освобождението, свободен по-малко от всякога, народът ни днес е очевидно неспособен да въздигне отново държавата ни. Краят на това безрадостно състояние на българските работи не се вижда.

Понякога обаче, изневиделица се случват исторически превратности, които преобръщат нацяло съдбите на народите и на държавите; това никога не бива да забравят зложелателите ни, както и многобройната им българска прислуга. Тогава възтържествува историческата правда, а справедливостта намира земното си царство. Точно тогава и възмездието застига предателите, дори и да са многобройни; никой не бива да се съмнява в това; никога.



Свързани текстове:

http://www.segabg.com/article.php?id=700462

("Отдавна чакахме пристигането на Ваше величество")

http://www.segabg.com/article.php?sid=2014071000040001301

("И кръв нечиста браздите ни да напои")

http://www.segabg.com/article.php?id=708211

("Свободният народ побеждава")