Руският президент Владимир Путин обвини Турция, че забива нож в гърба на Русия със свалянето на руски бомбардировач в граничната зона със Сирия. Същото оплакване може да отправи и френският президент Франсоа Оланд, който тази седмица се опитва да сближи "великите сили" за голяма коалиция срещу групировката "Ислямска държава".

Москва има основание да бъде гневна, защото очевидно не се е стремила да влоши отношенията си с Турция, с която има бизнес за 31 млрд. долара годишно. Анкара също не би трябвало да трови връзките си с Русия, от която получава 60% от вноса си на природен газ и която й строи атомна електроцентрала за 22 млрд. долара. Отделно са интересите й в туризма, който привлича годишно около 3 млн. руски граждани (11% от туристическия поток).



Защо трябваше да се случи този инцидент?



Най-наивният отговор е, че Турция се е почувствала заплашена от навлизането на руски самолет в нейната територия и е реагирала, за да се защити. Чухме го вече от президента Реджеп Ердоган. Тепърва ще се изясняват обстоятелствата около сблъсъка, но и от малкото, което знаем, става ясно, че Турция не е била цел на руския самолет. Очевидно той е извършвал боен полет над Сирия и спорът дали е навлязъл в турското небе и за колко време не променя картината. Първоначално турците твърдяха, че са предупреждавали руските пилоти 5 минути за нарушаване на тяхното въздушно пространство. След това намалиха на 17 секунди. А накрая главният им съюзник Вашингтон отсече с лазерна точност - 3 секунди. Какво поражение е нанесъл самолетът на турската територия не се разбра. Но Турция със сигурност атакува руска територия и нанесе поражение, защото самолетите и корабите са суверенна територия на държавите.

Няма съмнение, че инцидентът не е случайност в резултат на изпуснати нерви на някой командир, а е следствие на пренавиване на турската военна пружина, която се е готвила да удари в първия удобен момент. Доказателство е последвалата мигновена реакция на турския политически и военен елит, който задейства механизмите на НАТО, без каквато и да е видима необходимост от колективна отбрана. Никой не бе нападнал Турция, че да надува алармата в алианса. Елементарната логика показва, че целта на Анкара е била



да изправи Запада срещу Русия



точно когато започна процес на преразглеждане на отношенията с нея заради борбата с общия враг на цивилизования свят "Ислямска държава".

Защо го направи и защо при толкова голям залог за сметка на икономическите си интереси? Когато ставаше дума за колективен отпор на НАТО и ЕС срещу Русия заради кризата в Украйна, Турция бе изключително предпазлива. Тя дори не се присъедини към икономическите санкции срещу Москва, а се възползва от опразненото търговско пространство, за да засили износа си за Русия. Сега обаче е склонна да постави бизнеса си на второ място, защото смята, че трябва да спаси нещо по-важно в регионален план. Като всяка бивша империя тя не е преодоляла носталгията си по загубените земи, които само преди по-малко от 100 години са били нейни.

Неоосманизмът на президента Реджеп Ердоган и на премиера Ахмет Давутоглу не е измислица на туркофоби, а е



отдавна избрана стратегия,



която подчинява всички други национални цели на Анкара. Руският бомбардировач може да не е навлязъл на турска територия дори за секунда, но атаката му над сирийски земи с етнически турци, задейства рефлекси за защита на ареал под "покровителството" на Турция. Анкара смята за враг всеки, който й пречи за реализиране на стратегическите й амбиции, както например Москва отрича "правото" й да установи чрез свое военно присъствие "зона за сигурност" или поне зона забранена за полети в Северна Сирия. Заедно с това не е лишено от основание обвинението на Путин срещу Турция, че се държи като съучастник на "Ислямска държава", защото поддържа с ислямистите динамични икономически и военни връзки.

В създалата се напрегната ситуация острите реплики между Москва и Анкара са очаквани. По-важно е как изглежда внезапно избухналият спор отстрани, защото и двете държави търсят международна подкрепа, за да докажат своята правота. Инцидентът свари френския президент Франсоа Оланд във Вашингтон точно когато уговаряше президента



Барак Обама да смири гордостта си



като лидер на една неефективна международна коалиция и да привлече Русия за колективни действия срещу терористите в Сирия и Ирак. Авторитетният икономически всекидневник "Лез еко" писа на другия ден: "Френският лидер се надяваше, че на вълната на емоциите след парижките атентати ще успее да мобилизира международната общност за сформиране на по-широка коалиция, особено с участието на Русия и САЩ. Обаче тази и без това нелека задача се усложни още повече, след като Турция свали руски бомбардировач във вторник сутринта".

Под заглавие "Турция саботира коалицията срещу ИДИЛ" сходно мнение изразява и десният вестник "Фигаро": "Франсоа Оланд очакваше повече от САЩ. Той дойде при Обама с предложение да се сформира голяма коалиция, която би обединила Франция, САЩ и Русия... Но Вашингтон не споделя този ентусиазъм." А левият "Либерасион" направо зададе неудобния въпрос: "Кои са нашите истински съюзници?" и констатира: "Имаме съюзник, който не иска да бъде съюзник". Макар и от противоположни политически позиции вестникът стига до същия извод: "Инцидентът с Турция, която е аванпост на НАТО в Близкия изток, само усложни ситуацията".

Не само Франция, но и НАТО като цяло не може да бъде във възторг от несъгласуваните действия на Анкара със западните съюзници, макар че те по задължение изразяват солидарност с нея. Както се разбра вчера, извънредното заседание на Северноатлантическия съвет на равнище посланици във вторник вечерта въобще не е преминало в дух на единомислие, а е имало сериозни спорове. Неслучайно генералният секретар на НАТО Йенс Столтенберг се обърна с призив за сдържаност от Турция и Русия, за да се избегне ескалация. Провокацията на Анкара с цел



да провали нов "свещен съюз",



както го нарече швейцарският всекидневник "Льо Тан", няма как да предизвика аплодисменти. При наличието на такава нетърпяща отлагане задача като борбата с тероризма, който всекидневно тропа на вратите на Европа, Америка и Русия, няма как регионалните капризи на Турция да преобърнат световния дневен ред.

В тази изнервена международна среда България не може да спечели нищо. Като член на НАТО тя трябва да подкрепя Турция, макар и да знае, че няма какво добро да очаква от нейния неоосманизъм. Тя се е съюзявала вече с Османската империя срещу Русия (и Антантата) през Първата световна война и от това не са произтекли положителни резултати за нея. За разлика от украинската криза, когато нашето държавно ръководство охотно пригласяше срещу Москва в хор с балтийци и поляци, които имат исторически мотиви за своята русофобия, сега трудно би получило подкрепа от северните държави при евентуална заплаха от юг, която пак въз основа на историческия опит не бива да се изключва напълно.

И на България неизбежно ще й се наложи да си отговори дали нейният цивилизационен избор означава да приглася на симпатизант на ислямисти.