Когато турският "Ф-16" свали във вторник руския бомбардировач, който бил нарушил турското въздушно пространство, на хората на Запад може да им се е сторило, че руският президент Владимир Путин прекалява, като в своя гневен отговор определи правителството в Анкара като "съучастник на терористи".

Американците не са свикнали да мислят по този начин за Турция, която е техен съюзник в НАТО и основната опора на Запада в мюсюлманския свят. И, разбира се, Путин се опитвал да раздуе военна истерия. Но докато Москва и Анкара спорят за това какво всъщност се е случило, този инцидент изкарва на преден план една доста тревожна тенденция, която се проявява в хода на продължаващата борба в Близкия изток. Ако се касае за борбата с "Ислямска държава" (ИД) и екстремизма като цяло, то Турция и нейният президент Реджеп Ердоган вече отдавна са се превърнали в



основната част от проблема,



но не и от неговото решаване.

Това обаче не може да се разбере от официалната риторика. След инцидента във вторник НАТО твърдо застана на страната на Турция. А администрацията на американския президент Барак Обама често хвали турското правителство заради участието на страната в международната коалиция с ИД. Специалният представител на президента в тази коалиция Брет Макгърк разказа това лято пред турския в. "Хюриет", че САЩ "няма да могат да успеят в борбата с джихадистите без Турция". А само за две седмици, когато ИД поеха отговорност за нападенията и взривовете в Париж, убийството на 43 души в Бейрут и унищожаването на руския пътнически самолет в Египет, ислямистът Ердоган проведе срещата на Г-20 в Анталия, където заедно с Обама решително се обявиха против джихадистите. "Ние се сблъскахме с колективна терористична активност по целия свят. Както знаете, тероризмът не признава религиите, расите, нациите и държавите... Тези терористични действия не са насочени само срещу френския народ. Те са против народите на цялата планета", заявиха те.

За хората, които не са свикнали на подобни заявления от Реджеп Ердоган, тези думи могат да се покажат обнадеждаващи. Но специалистите по тази тема знаят, че това не е така. За последните пет години американските политически деятели, експертите по Турция и по тероризма, както и много журналисти стигнаха до разбирането, че Анкара може да играе конструктивна роля в борбата с екстремистите и в разрешаването на сирийския конфликт, но предпочита просто да не прави това. А тъй като този сблъсък се разширява и преминава границите, недалновидността на турците по въпросите на джихадизма в Сирия могат да доведат до неприятни последствия както за тях, така и за западните им съюзници.

Разбира се, не турците започнаха войната в съседна Сирия, която стана развъдник на ИД. По собствените им думи Турция заедно със сирийския президент Башар Асад приложиха много дипломатически усилия за прекратяване на този конфликт, когато през лятото на 2011 г. в Сирия започна гражданската война. Това, че страната се потопи в бездната на неописуемо насилие, преди всичко е по вина на Асад, на неговите съюзници в Техеран, Кремъл и ливанските шиитски радикали от "Хизбула", които предоставят на Дамаск жива сила, която воюва заедно със сирийската армия и местните опълчения. Като основен плюс за турците може да се припомни как те приеха над 2 милиона сирийски бежанци, които потърсиха спасение в Турция. Тя вече е



изхарчила над 7 милиарда долара



за тези хора, създавайки добре организирани лагери за бежанци, които отговарят на международните стандарти.

Обаче тези решения, които взимат Ердоган и други високопоставени турски ръководители, само помагат за ръста на насилието и екстремизма, които вече са се превърнали в ежедневие в Сирия. Всъщност на турския президент дори не му се налага да плаща цената за това нито у дома, където той подчини почти всички държавни политически институции и има неограничена власт, така и зад граница, където съюзниците му в НАТО са принудени по силата на обстоятелствата и географското положение на Турция да се правят, че Анкара споделя техните цели.

Всичко започна някъде преди десет години, когато отношенията между Турция и Сирия бяха много приятелски. В средата на миналото десетилетие лично Реджеп Ердоган, който тогава беше премиер, както и тримата тогавашни външни министри - Абдуллах Гюл, Али Бабакан и Ахмет Давутоглу, по всякакъв начин ухажваха Башар Асад. При това те преследваха икономически и стратегически цели - да подобрят и разширят отношенията със Сирия, като създадат за турската търговия сухопътен коридор в Персийския залив през Йордания, както и да отдалечат Дамаск от традиционния й съюзник в лицето на Техеран. В резултат на това отношенията между Турция и Сирия процъфтяваха, търговията и инвестициите между двете страни започнаха да се развиват с високи темпове, както и в сферата на сигурността. Страните провеждаха съвместни заседания на двете правителства и техните министри, а Ердоган дори покани семейството на Асад на почивка в Турция, което обаче така и не се случи.

Но когато през март 2011 г. в Сирия избухна народно въстание срещу управляващия режим, Ердоган и Давутоглу



откриха, че са били измамени



Башар Асад постоянно ги лъжеше и на два пъти наруши своето обещание да проведе политически реформи в страната, за да ограничи безредиците в Сирия, а вместо това се обърнал за помощ към Иран. Когато същата година сирийският конфликт се задълбочи и огромната маса бежанци нахлуха чрез дългата граница в Турция, а сирийските снаряди започнаха да падат на турска територия, Анкара изглеждаше безсилна и не отговаряше на тези провокации. По този начин конфликтът в Сирия се оказа заплаха за турската национална сигурност, която постоянно нарастваше. Реджеп Ердоган, който не е свикнал да губи, беше много разгневен, че Асад отхвърля всичките му съвети за помощ.

Към края на лятото на 2011 г. турският лидер окончателно загърби бившия си съюзник в Дамаск и Анкара се превърна във водеща сила на международните привърженици за свалянето на сирийския режим от власт. В същото време обаче турските власти се оказаха неприятно изненадани, когато осъзнаха колко е безсилна тяхната дипломация при нарастващите безредици и хаос в самата Турция. През септември 2012 г., когато сирийските военни свалиха турски разузнавателен самолет недалеч от своето крайбрежие, Анкара на няколко пъти се обърна към Вашингтон с молба да бъде проведена военна интервенция в Сирия и да се свали Асад от власт. Това също се оказа голям пропуск, тъй като Обама нямаше никакво намерение да изпраща отново американски войски в Близкия изток. След като разбра, че неговата политика по отношение на Сирия е претърпяла крах, а западните съюзници нямат намерение да се намесят по военен път в Сирия, Реджеп Ердоган реши, че единственият начин да отговори на Дамаск е да си затвори очите за една нова тенденция. А именно новият наплив на огромен брой млади хора от региона и света, които преминаваха през турска територия, за да започнат своя джихад срещу режима на Асад в Сирия.

Американски и европейски политици изразиха тревога за пръв път още през 2012 г., че джихадисти минават през истанбулското международно летище "Ататюрк" на път за турския гр. Газиантеп, преди да се отправят за Сирия, където да се включат във войната. Но турците се мотаеха за засилване на граничния контрол и обвиняваха Европа, че не им осигурява навреме информация за белгийци, германци и французи, които идват към Турция.

С течение на времето екстремизмът се превърна в основен инструмент в турското държавно управление, както и в заплаха за турските граници. Турция заедно с другия проблемен съюзник на САЩ - Саудитска Арабия, подкрепят "Ахрар ал Шам", за която се твърди, че подпомага "Джабхат ал Нусра". И двете организации са сирийски бунтовнически групировки, свързани с "Ал Кайда". Вярно е, че тези две организации постигнаха успехи срещу армията на Асад, но това не ги прави по-малко екстремистки. И докато Анкара вероятно мисли, че може да ги контролира, ясно е, че това е невъзможно. На територията на Турция екстремистите



създадоха собствена инфраструктура,



включително комуникационни мрежи, тайни квартири, медицински обекти и незаконна търговия, която съществува с цел подкрепа за битките в Сирия. Би било наивно да се смята, че това няма да се използва и във война срещу Турция.

Критиците на управлението на Ердоган твърдят, че правителството не иска да затвори каналите за доставка от Турция към териториите, контролирани от ИД. Със сигурност част от въпросите за отношението на Турция към групировката остават без отговор. Например защо 46-имата турци, пленени от ИД в Мосул, бяха освободени невредими, като се има предвид жестокостта на последователите на Абу Бакр ал Багдади. Турция и западноевропейски наблюдатели спекулират, че турците са дали пари или оръжия, а може би и двете, за да освободят пленените дипломати и семействата им, но нито Ердоган, нито някой правителствен представител дадоха ясно обяснение какво и как се е случило.

Междувременно от времето, когато администрацията на Обама състави първата стратегия срещу ИД през лятото на 2014 г., турците имат видимо двойствено отношение. С оглед на това, че са съседи на Сирия и че на тяхна територия има екстремисти, турските власти се тревожат, че ако атакуват ИД, тя ще предприеме ответен удар срещу Истанбул и Анкара, както се случи в Париж и Бейрут. От гледна точка на Турция, ако бъде отслабена ИД, кюрдският национализъм ще бъде подхранен, а това е сериозен проблем, като се има предвид, че 20 на сто от турското население са кюрди, повечето от които са изолирани и гневни. Не на последно място американският подход не взема като първостепенна мишена режима на Асад, а Анкара твърди, че точно той е причина за проблема ИД. Дори след като ИД уби 134-ма турски граждани в Сурудж край турско-сирийската граница, турците не пренесоха войната срещу централата на ИД в Ракка.

През юли Турция обяви, че дава на силите срещу ИД разширен достъп до въздушните си бази и че Анкара може да се присъедини към битката срещу ИД. Но докато ВВС на САЩ и съюзниците им извършват редовни бойни мисии от базата Инджирлик в Турция, самите турци посветиха много повече време за атаки срещу ПКК, както мнозина очакваха, че ще се случи. Разбира се, Турция има право да се защитава, но в същото време ПКК и сирийската й посестрима "Народни отряди за защита", които се координират директно със САЩ, се доказаха като ефективни сухопътни сили в битката срещу ИД. Турците изглеждат



много по-ангажирани



да душат около независимия кюрдски кантон в Сирия и да се бият срещу ПКК, отколкото да воюват срещу ИД. Ердоган бе достатъчно ясен, че никога няма да позволи създаването на Западен Кюрдистан в Северна Сирия.

Това не означава, че Турция не е допринесла с нищо срещу ИД, но добавената стойност на стореното от нея не е голяма. Ако не бяха пистите в Инджирлик и другаде из Турция, които са ключови за коалицията срещу ИД, Ердоган нямаше да има основание да каже нещата, които изрече на срещата на Г-20. Това е истинската причина Ердоган да бъде определян като "Тефлоновия дон" на турската политика. Съществуването на Инджирлик и фактът, че Турция има над 600 км граница със Сирия и е форпостът на НАТО за конфликта в Сирия, са индулгенцията на Ердоган. Както бе с покойния мафиот Джон Готи, когото федералните прокурори преследваха неуморно през 80-те, по Ердоган нищо не залепва.

Не става дума само за подпомагане на джихадисти и приемане да се воюва срещу ИД, без всъщност да се прави нещо по този въпрос. Във вътрешен план Ердоган срази турската преса, затисна социалните медии, повтори изборите, защото първоначалните резултати не бяха достатъчно добри, и назначи зет си за министър на енергетиката. Но американците и дума не изричат по адрес на вътрешната и външната политика на Ердоган. Ангела Меркел дори отиде в Анкара през октомври с "кошница лакомства", за да помогне на партията на турския лидер да върне парламентарното си мнозинство. Добре е да си Ердоган. В интерес на съюза на единството и солидарността той ще получи още едно насърчение от съюзниците си в НАТО, след като инцидентът със самолета повиши напрежението между Москва и Анкара.

Малцина в администрацията на Обама искрено вярват, че Турция може да е част от решението в Сирия. Вашингтон изглежда доволен само от това да има достъп до турската територия, поради което вероятно Белият дом публично се държи дружелюбно към Ердоган. След година тежки преговори с турците за Инджирлик те не искат да губят правото си на достъп там. Американската политика към Турция припомня на всички хора с деца първото правило от детската забавачница - "Дай на детето каквото иска - само да не плаче".

Като се има предвид как Вашингтон определя сериозността на заплахата от ИД и значимостта на турските авиобази в битката срещу екстремизма, предимствата от този подход лесно могат да надделеят над цената. Но докато Вашингтон не скръцне със зъби на турското правителство за поведението му, Анкара ще продължава да сее хаос.