Световната политика в момента е като буре с барут. Фронтовете и силовите линии се разместват почти всекидневно. Напрежението расте както между регионалните играчи, така и между великите сили. Дали Турция е свалила руския самолет над своя територия или над Сирия не се знае, но самият факт показва колко опънати са нервите навред, колко непредвидимо и експлозивно е положението.

Турция реагира направо алергично на руските въздушни удари срещу сирийската опозиция, а и срещу "Ислямска държава" (ИД). Анкара е особено чувствителна, защото смята, че Русия целенасочено атакува туркменските бунтовници срещу Асад. С тези атаки Русия посяга към самата сърцевина на онази Турция, чиято велика цел е постигането на някакъв идеален съюз на всички тюркски народи. Онази Турция, която в същото време се чувства като съюзник на всички противници на Асад и поради това дълго пренебрегваше победния ход на ИД. Прекалено дълго, както се разбра не само след атентатите в Париж, а още покрай атентатите в самата Турция.



Светът съвсем се обърка



От своя страна НАТО трябваше да реагира. И го направи, балансирайки между солидарността с Турция и успокоителните думи, отправени към Москва. Защото ситуацията във и около Сирия е достатъчно объркана и никой не желае да налива допълнително масло в огъня, пък било то и само с думи. Да не говорим, че независимо от свалянето на самолета Западът все още се надява заедно с Русия да сложи край на гражданската война в Сирия. Както по военен, така и по политически път. Само дето заедно с Москва на борда се качва и Асад, когото западните столици приемат в най-добрия случай само като преходно решение, защото главната цел е "Ислямска държава". Цел, която стана още по-ясна особено след атентатите в Париж, но и след тези в Бейрут и Бамако. Защото ислямисткият тероризъм като октопод пуска пипалата си във всички посоки - както в Близкия изток, така и в Африка, в Азия и в Европа.

Днес тъкмо той е най-голямото военно и политическо предизвикателство за световната политика. Тази световна политика обаче е просто сбор от твърде много и често пъти противоположни интереси. Френският президент Оланд иска да дирижира съвместен поход срещу ИД, но партньорите засега сякаш се колебаят. САЩ нанасят въздушни удари, но в същото време не желаят да се намесват в политическия и идеологическия хаос долу на земята. Макар в Пентагона да знаят много добре, че "Ислямска държава" няма как да бъде ликвидирана, без да се изпратят и сухопътни войски. Президентът Обама обаче дори не иска и да мисли за подобна акция. Да не забравяме и двете големи регионални сили Саудитска Арабия и Иран, които защитават както собствените си интереси, така и доминантните си позиции и нямат съвпадение почти по нито един въпрос.



Каква роля би могла да играе Германия?



Поради всичко това Франсоа Оланд помоли европейците за помощ и подкрепа. Дори и словесната реакцията беше сдържана. Сега към Германия, която е най-близкият съюзник на Франция, възникват редица неудобни въпроси: Как искаме, а и най-вече как можем да подкрепим Париж? Ясно, че няма да го сторим в самата Сирия. По-скоро можем да поемем част от бремето на французите в други региони, където имат военен ангажимент. Например в Мали. Германското правителство смята да предложи тъкмо това, а Бундесверът е в състояние да се справи. Само дето германското население е доста скептично по въпроса. Така германо-френският съюз е изправен пред най-тежкото си изпитание.

В световната политика настъпи хаос. Взаимоотношенията станаха необозрими. Защото освен заради терористичната опасност светът е затаил дъх и заради кризата с бежанците - не само в Европа, но и в много други части от земното кълбо. Чисто практически държавните институции сякаш почти вече са изгубили умението си да се справят с всекидневните проблеми. А с поглед към бъдещето: вече никой не знае как се интегрират милиони хора от други културни кръгове и с различни собствени традиции.

2015-а е епохална кризисна година. При това - дори още не е свършила.