Откакто дойде демокрацията, стана неприлично да раздаваш на роднините си постове и обществени поръчки. Но в малка страна като България всеки на някого е роднина. Или поне съученик. Как ли се оправят в други малки страни?

"Значи така решихме да ги подредим на масата: роднина, милиционер, роднина, милиционер..." - тази реплика от стар български филм остана незабравима, защото по неповторим начин бе уловила и синтезирала духа на т.нар. развит (или зрял) социализъм. Истинското изкуство обаче, както е известно, прескача рамките на времето. За ролята на милиционерите в новото време няма да говорим - това е отделна тема (макар и може би донякъде свързана). С роднините обаче определено възникна голям проблем.



Защо в България е трудно да си на власт



С идването на демокрацията и съпътстващите я нововъведения като изборността и мандатността в управлението и свободата на словото, както и заради някои досадни "европейщини" като борбата срещу корупцията и конфликта на интереси, да наредиш роднините си "на масата" (като им дадеш държавна служба или обществена поръчка, например) стана неприлично, а в някои случаи - незаконно и затова наказуемо. Което много затруднява упражняването на властта. Особено в малка страна като България, където всеки на някого е роднина. Намират се, разбира се, начини този проблем да се заобиколи. Но ако не дай боже се разчуе, следва напълно логичният риторичен въпрос: "Ами какво да правят роднините ми, докато аз съм министър (или какъвто и да било друг началник на публична длъжност, боравещ с публични средства)? Да не работят ли?"

Проблемът обаче далеч не се изчерпва с роднините. Оказва се, че големи трудности и рискове за българските управленци крие и т.нар. всеобщо и задължително образование, както ясно показва примерът с неудобствата, които напоследък е принудена да изтърпи министърката на земеделието - "само" заради някакви си няма и 1 милион лева. Което е нищо на фона на, примерно, магистралните поръчки, но пък е достатъчно, за да те разнасят по медиите и да те викат на парламентарен контрол.



За какво са им на горските джипове за по 200 000?



Четири от шестте държавни горски стопанства, подчинени пряко на Министерството на земеделието, се сдобиват с по един суперлуксозен джип - всеки за по близо 200 000 лева. С всички екстри, за които можете и не можете да се сетите. Така, казва министърката, ще се отговори на "високите изисквания" на богатите чужденци, които напират към българския "луксозен ловен туризъм". Наистина някои подозират, че джиповете са за личните нужди на горските началници или на някои още по-големи началници, което най-вероятно не е вярно. Наистина остава и въпросът не могат ли гостуващите ловци да минат и без, примерно, "автоматичен тризонов климатичен контрол, автоматично затъмняване на страничните стъкла, волан с управление на аудиосистемата, телефон, паркинг сензори с камери за обратно виждане и монитори за седящите на задните места". Както и не е ли по-добре парите, колкото и да са малко, да се дадат на лесничеите и въобще за опазване на горите? И не заприличва ли България на африканска държава - богаташи на луксозно сафари на фона на, примерно, учени с по две висши образования и по няколко езика, но със заплати на чистачки?

Но да не бъдем дребнави. Още повече че най-важното в случая не е целесъобразността на джиповете, а начинът на тяхното придобиване.



Серия от "случайни съвпадения"



Обществените поръчки за джиповете са изпълнени в серия от "случайни съвпадения". Условията в тях са почти еднакви. Всяка съдържа по около 40 изключително подробно описани спецификации и минимални технически изисквания, на които (какъв късмет!) отговаря само един-единствен вид автомобил. Участникът в наддаването е също само един. Естествено, той е и победител, при това точно с посочената в условията максимална цена. На всичко отгоре да вземе да се окаже, че победителят е съученик на принципала на горските стопанства - министърката на земеделието.

Тази злощастна поредица от "съвпадения" обаче не е резултат само от случайност и лош късмет, а и от обективна реалност, наложена от споменатото, иначе много хубаво, всеобщо и задължително образование. Защитавайки министърката, лично председателят на парламентарната група на нейната партия съвършено справедливо обърна внимание на този факт: "В тази малка държава всички сме съученици и знаете, че всеки човек, където и да работи, по всяка вероятност ще има преплитане с някои от неговите съученици."

"Грешите господине, ние с вас не сме съученици! Вие в моето училище щяхте да изкарате най-много две седмици", отбеляза по този повод читател в интернет форум. Но като оставим настрана подобни лични заяждания, политикът с право бие тревога. Разбира се, думите му нямат художествената сила на репликата от стария филм, но също като нея много точно предават духа на новото време. При толкова много обществени поръчки като тази (че и много по-големи от нея), в такава малка страна като нашата има голяма опасност ако не всички, то поне съучениците във властта да се окажат и съучастници.

А населението продължава да намалява (включително понеже младежите взеха масово да си търсят съученици в чужбина). Как ли се оправят в други малки страни? Като Швейцария, например? (Заглавието е на "Сега".)