Засипаха ме с писма от типа на "Защо (докога) да търпим да умират млади хора?", и волю-неволю се запознах с трагедията във Враца. Разбирате за какво говоря, а за малцината, които не са в течение, да поясня - при скандал на улицата и бой между осемнайсетгодишно момче и двама по-възрастни братя момчето почина. Версията на братята е, че то бибипнало с колата и им се скарало, те отвърнали, сбили се, то ползвало метален бокс. Версията на близките на момчето е, че е възпитан младеж, не притежавал бокс, с нищо не е предизвикал агресията, пък онези го пребили до смърт от бабаитлък.

Не очаквайте от мен да разнищвам подробности, да издавам морални присъди и налагам гледна точка. Не знам какво точно е станало. Не съм запознат в детайли, нито с документи от експертизите. Очаквам органите, които се занимават със случая, да си свършат работата.

Но ми се ще да поговорим за друго. Живеем в общество, нажежено до степен на пръсване



от постоянно чувство на тревожност



Това се изразява в случайни конфликти, когато една "взривна емоционалност" се чукне о друга. Те понякога завършват със смърт по безкрайно глупав повод - един не отстъпил място за паркиране или гърмял на лов до някого, който се дразнел, или двама приятели седнали да се черпят и от дума на дума единият заклал другия. Още се изразява в спонтанен изблик на нещо като морален обществен линч, когато поредното насилие се разчуе и разпространи в социалните мрежи. Благодарение на бързата циркулация на подобни новини тази обществена реактивност прави случая да набъбва стократно и хилядократно. Това е хем хубаво, хем лесно ни прави жертва на манипулации. Ще поясня. Хубавото е, че кара служби и институции да са нащрек и по-трудно да се поддават на рушветни лостове и задкулисие. Лошото е, че барутните реакции на обществото карат магистрати и политици да не гледат конкретния казус, а как да угодят на масовата гледна точка. Подобен подход не е правосъдие, макар никой в света да не е защитен от такива врътки, дори в страните с най-добра развита съдебна система.

Нека обаче поговорим за насилието. Наистина ли е станало повече, или сме така стресирани от всичко, че пламваме като фишек от всеки клип?

С риск да скандализирам мнозина, ще кажа, че насилието днес е по-малко откогато и да било в човешката история. Достъпните статистически данни лесно ни убеждават в това.

Тогава какво се е променило, та сме така настръхнали? Защо живеем с чувството, че злото дефилира безнаказано, че бабаити и главорези заплашват непрестанно децата ни и самите нас?

Това се дължи на две неща. Едното са технологичните придобивки, водещи до ред психологически феномени. Ние не просто научаваме почти веднага за всяко насилие по света благодарение на медии и електронен обмен. Ние често можем да го видим и съпреживеем лично чрез клиповете. Нека за миг си представим, че живеем по страшното кърджалийско време. Насилието тогава е многократно повече, но не го виждаме. Дори не научаваме за него или научаваме за станалото на 50 километра от нас с няколкомесечно закъснение. А днес гледаме как ученици се бият в клас на другия край на Земята, дори как убиват някого, при това минути след трагедията.Това не прави насилието допустимо; прави нас своеобразни абонати на визуалния екстрем. Биологично не сме свикнали с това. Има и друго. Патриархалната спойка, държала семейство, род и колектив, днес се разпада. Въпросното семейство и колектив през вековете също са пълни с насилие, недопустимо от днешна гледна точка, но тогава част от клея в спойката е възприемано като нещо естествено, педагогически обосновано и морално допустимо.

Преди няколко месеца група граждани се възмутиха, че в един учебник за петокласници има детско стихче за някаква плесничка, която може да сполети малкия непослушко. Автор е покойният ни вече поет Янаки Петров, когото - познавах го лично, бе нисичък, тих и възпитан човек - едва ли и наум би хрумнало някому да го обяви за насилник. Смятам и самото стихче за невинно, но, разбира се, то е рожба на епоха, в която плесничката е почти мил възпитателен похват. Сега разтревожени родители го обявиха за пропаганда на насилието над деца. Намерих и друго стихче на Янаки Петров по темата, явно все пак му е била близка:



Аз с топката - топ, топ! - играех във хола.

А чайникът - тряс! - и изля се на стола.

Бе чайник възпитан. И не кипна от яд.

Но... кипна баща ми. И ме плясна отзад!



Днешният човек, поне в модерните общества, се превръща благодарение на технологиите в нещо като "малко боженце" - много информация, малко възможности за контрол. Това "боженце", тоест ние, ставаме жертва на невротични, сиротни преживявания поради новата роля, която ни налага времето, и старите стереотипи, които не можем да съблечем като овехтял елек.

С други думи казано, няма го Бащата, който да плясва отзад. То ни изглежда придобивка, ала на практика "малкото боженце" се усеща пуснато в свят, в който се връща джунглата със съответните закони. Затова се хвърля към нови зависимости - да помпа мускули с разни химии, да се упражнява по стрелбища, да "отстоява територии" по дискотеки и паркинги.

И да брани доброто с манифестации. Последното е прекрасно, ако се опази от обикновена масова предубеденост.