Годината се завъртя и никой не може да я спре. По провереното правило, че лошата новина е вкусна около три дни, един старателен мъж е изчислил, че ще са достатъчни сто и двайсет и две такива новини, за да отметнем годината (високосна е). Ще има ли толкова в България? Отсега се вижда, че ще има и ще останат. Прочее, народната мъдрост не отмерва тридневната трайност непременно за лошата новина. Тя визира "всяко чудо". Но днес истинско чудо е добрата новина, гадната е рутина и баналност посред всекидневието.



КЛАКСОН



Това вече не е гадост за три дни. Тази случка се подмята, изумява и сломява душите, без да намира отговор. Отговор не се и търси особено настойчиво, защото всички предчувстваме, че той ще бъде непоносим. Рукнаха версии - дано станалото се замъгли и разпадне и после за пред съда да се сглоби от различни парчета нещо, с което защитата, а и обществото да боравят по-уверено и привично. Да се докара убийството по-близо до нещастен случай, отколкото до породен от преяждане и безнаказаност садизъм. Версиите се множат и преплитат, но онази с клаксона остава най-знакова за публиката.

Защо "знакова" ли? Защото вероятно дава някакъв знак...

Едно момче карало кола през областния град Враца. Двама братя врачани му пресекли пътя. То би-бипнало да се пазят. Може би на тях, може би дори не на тях. Братята се докачили, нервирали се и го убили. Много други врачани видели това. Някои го заснели. Ние го гледахме по телевизията. Но и така не знаем какво точно сме видели.

Обществото отново е ударено между веждите. Вие му се свят като след нокдаун. Обичайно за след такъв шок въпросите по-малко се задават, повече се избягват. Най-вече се коментира толкова ли наистина е див Северозападът и защо всички са гледали, а някои и снимали как умъртвяват един ученик. Но това са въпроси за отвличане на вниманието. Нищо му няма на Северозапада, освен че е гладен и обиден. А срещу гняв и пестници дори гледането не е без последствия. Но никой не пита какво точно е станало - онова, дето го няма в клипа. И никой не казва какво има да става - от сега и до амина.

Някога, преди четири хилядолетия, стените на могъщия град Йерихон се срутили от звука на свещени тръби. Такава сила имат някои звуци. Срути ли се нещо след сигнала на един злополучен клаксон насред областния град Враца? Знак ли е за нещо този "знаков" сигнал? Ще рухне ли нещо след него?

Спокойно, граждани. Нищо такова не предстои. Този клаксон бе знак, че всичко около нас и вътре в нас вече е рухнало. Срутило се е, а ние не сме забелязали.

Дано поне някой да го е снимал...



ГАРА



"Нерви и утехи" не е колонка за новини. Тук новините намират място само когато авторът иска да ги задържи за по-дълго пред читателя, да ги завърти още веднъж, преди да бъдат заметени окончателно под пластовете от информация. Но "чудото" от Ширатаки не остана пред погледа ни дори обичайните три дни, то не ни разтърси, нито ни очарова, не ни продиктува важно изречение за живота.

Гара Ширатаки е на японския остров Хокайдо. Селцето, в което се намира, е толкова малко, че линията до него е икономически неизгодна и железопътната компания отдавна я е определила за закриване. Току да затворят гарата, оказало се, че едно момиче - Кана Харада, всеки ден отива с влака на училище. Всъщност, тя била единственият пътник на този влак. Японският мениджмънт се видял в затруднение. От всичките възможни решения избрал: да се оставят и гарата, и линията, и влаковете, докато ученичката завърши гимназия. Така гарата продължила да работи, а влакове идват два пъти дневно - в 7 и в 17 часа. С тях Кана Харада отива и се връща. И така - вече три години. На 26 март тя ще приключи с училището и гарата ще бъде закрита.

Японците са племе самородно, остават си странни и неразгадаеми дори в днешните световни преливания. И при излишъка от прагматичност, при прословутия, по японски хладен разсъдък, те понякога смайват с нежност, с щедрост, с красиви като изваяни чувства. Това е обяснено в талантливи и мъдри книги. Ние тук само се удивляваме на нежността и щедростта на страната към едно дете, което ходи на училище.

(Скоро телевизиите показваха мъките и премеждията на малки родопчанчета, които учат в далечно село: няма превоз, няма милост. Имаше разкази и изблици на майките, язвителен коментар и въпроси: защо, докога? Едно сравнение ще бъде много благодатно и пълно с поводи за гняв и гавра. Те, ще бъдат и уместни, и заслужени. Но ми се вижда евтино, именно защото само се предлага. Ще опрости и ще ни отдалечи от "чудото от Ширатаки".)

Сигурен съм, че влакчето от Ширатаки е чудо и в самата Япония. Чудо е, вярвам, и в целия днешен живот. Въпреки всичките подробности, които са достъпни и могат лесно да бъдат научени, то ще си остане необяснимо. Понякога хора, пък и инстанции, вземат такива странни, бляскави, почти небесни решения. Защо? Навярно за да трогнат нашето объркано човечество и да му покажат от какво се нуждае в този настръхнал,озверяващ свят...



ПАРЦЕЛ



Много стар писател ме видял през витрината на кафенето срещу пейката на Славейковците и влезе да изпие един чай в студа. Чая го пи с коняк и обясни: "Да се спиртосам, че по-дълго да им бода очите". На немалко от нас единствената причина да живеят е, за да нервират някого, но човекът реши да бъде конкретен. Членува в писателски съюз (мисля, че са четири), подмятан от раздори и борби за власт. Различни крила и групи по интереси се надвикват и се държат за реверите, формират лобита и купуват гласове, разпределят награди и си подпечатват ваучери за слава. Един такъв активист на някакво лоби (крило, група) се обадил на дядото и го предупредил, че ако не гласува правилно на събранието за избор на управа, няма да получи гроб в парцела на културните дейци. За онези, които не са в течение - има една полянка в гробището на Орландовци, определена за покойници с принос към българската култура. Творческите съюзи могат да ходатайстват пред министерството за тленните останки на свои членове. Е, на дядото му казали в прав текст, че ако не гласува за точния човек, няма да го "предложат" за престижния парцел. Сподели, че само преди двайсетина години би наказал "мизерника" собственоръчно, но вече не са онези ръце и оная сила. Ограничил се с презрение и си организирал изход и отмъщение...

Потърсил в родното си село братовчеди и синове на братовчеди, почистили гробовете в семейния... парцел, изсекли тръните, изправили паметниците, лично поръчал порцеланови портрети на родители и деди. Избрал си място и го посочил, само дето колче не забил. И така ги надвил? Кого надвил? "Ти ги знаеш - рече, - всички ги знаят." И направи слаб опит да ме черпи коняк. За гроба ли, за здраве ли... Излъгах, че съм с кола.

Тръгна си колегата и от вратата се върна: "Знаеш ли, че тоя дето ме заплашваше за гробищата, междувременно умря? Беше се нагласил с години да раздава и да лишава, ама Господ не даде. Не можа да се възползва..."

Каза ми го да се посмеем, но не се смяхме. И аз написах това за парцела уж малко да се поразведрим, но май не се получава ведро. Явно няма с какво друго да бъдат съблазнявани писателите от собствените си началства, освен с един гроб в Парцела - да се даде или да се отнеме. Властта, каквато и да е тя, не е власт, ако не дава и не лишава. Но - тъпо. Предишните поне раздаваха и провъзгласяваха безсмъртие...