Сатира или пропаганда? Вестник "Стършел" е орисан да се люшка между двете в по-голямата част от досегашното си съществуване, защото е основан под прекия надзор на БКП и сателитите й в Отечествения фронт през далечната 1946 година.

Замислен като място за официозен, сиреч изначално кастриран хумор, "Стършел" все пак успява да покаже характер - дори в онези години на крайно политизирано настояще с трагикомични последици за науката на миналото. Но пък кой казва, че историята трябва да се чете само от нови учебници? Забавно е да я възстановяваме и по страниците на вестника - чрез промените в мишените на епиграмите, фейлетоните и карикатурите.



40-те години: зози, суинги, търтеи и други опозиционери



Първият брой на "Стършел" с рошавата заглавка на Борис Ангелушев и с реещия се в небето дух на Хитлер излиза на 15 февруари 1946 г. и тутакси се заема да громи враговете на властта. Докато все още има опоненти на режима, често в карикатурите се срещат образите на Никола Петков и на Кръстьо Пастухов. Дори 24 май е отбелязан с мрачно обобщение на Кирил и Методи: "Ех, братко, ние написахме славянската азбука, а пък Кольо Петков я използва за противославянска политика". Разправата с опозицията се подготвя чрез рисунки, на които тлъст плужек с надпис фашист й помага да си държи знамето високо вдигнато.

"Стършел" дава рамо и на референдума, който обявява България за република, с антимонархически анекдоти като следния: "Татко, нашият учител ни разправя, че във всеки кошер имало царица, която раждала пчелите, които събирали меда", съобщава ученикът вкъщи. "Така е", потвърждава бащата. "А царицата в двореца какво ражда?", пита детето. "Тя пък ражда търтеи, които ядат меда", отговаря в "правата линия" таткото. Мързеливци са търсени и сред две други, специфични категории от 40-те: зози и суинги, както наричат поклонниците на буржоазния бит и западното влияние. Ето как ги описват стършелите: "...В градините напъпили са розите/ селякът радва се на дъжд благословен/ а в бара вият суингите и зозите".

Следвоенна България обаче не е само територия за идеологически войни. Има и такива вицове: "Той: Всъщност сега животът ми е невъзможен без теб, мила. Тя: Толкова ли ме обичаш? Той: Не, но нали всички купони са у теб..." А гладът и спекулата логично изтикват черноборсаджиите на предна линия. Дори лекари поддават в тази ситуация и "изпълняват длъжността си само срещу съестни продукти", отбелязват сатириците като повод за карикатура, на която докторът изглежда гладен като вълк и вижда пациентката като хибрид от Червената шапчица и апетитно прасенце.

Постепенно сред персонажите в карикатурите и фейлетоните се налагат тъй наречените кулаци и бюрократите - самостоятелно или в паралел с положителния герой: честният социалистически труженик.



50-те години - вълчи времена, но не и за халтурата



През първата половина от това десетилетие се отваря още един фронт - и срещу "врага с партиен билет". Иначе образите си остават малко еднообразни: "лошият" продължава да е най-често вълк, дори когато е навлякъл овча кожа. Всъщност в рисунката на Карандаш от 1954-а хищникът я съблича с въздишка: "Уф, жено, измъчих се в учреждението..." И така илюстрира цитата от актуалния доклад на Вълко Червенков: "Нямайки куража да излезе открито пред народа, врагът сега най-често се притайва, предрешва се..."

В друг брой на "Стършел" от същата година заблудени ловци вървят по следи, които им изглеждат вълчи, но свършват пред къщата на двойка кулаци. Хищническите асоциации се повтарят и в карикатурите на тема "империалистически Запад", но все по-често се появяват и "американците на Айк" във вид на куклуксклановци или на войници "нейде из Европа" с отпечатано "go home" на гърба.

Сред мишените на десетилетието са работниците, които дават брак, но също и халтураджиите. По повод сигнали за "мними художници, които продават по селата бездарно направени бюстове", "Стършел" пуска карикатура, в която насред куп еднотипни паметници единият занаятчия казва на другия: "Кирчо, тури една брада на Левски, че в другото село търсели Ботев".

За разлика от сега през 50-те Паметникът на съветската армия не е повод за протести, а за демонстриране на топли чувства. На 9 септември заема и почти цялата първа страница, за да даде повод за родителско поучение: "Ей този чичко горе пази всички деца по света от лошите хора".

Логично и през 50-те пропагандата преобладава над проблясъците искрено чувство за хумор по неполитически теми. Осми март 1952 г. например е повод да се покаже как добрува жената "под сталинското слънце" за разлика от посестримата си "в трумановата сянка". Укрепва твърдата линия срещу югославския лидер Йсип Броз Тито, подета от "братушките". За "Стършел" лозунгът "долу Тито" вече не е достатъчно актуален - "горе" би било по-добре, ако се подразбира "на оня свят".

Но и положителните герои са станали с един повече! След паричната реформа през май 1952 г. се е изстъпил млад левент - крепнещият български лев.



60-те години: моми корекомки и капиталистически таралежи



През това десетилетие се появява гларусът - незабравим образ, който се доизбистря в по-късните вицове като типичния сваляч от балкански тип по морето. Българският лев също продължава да надува мускули и дори проговаря: "Никога не съм се чувствал толкова стабилен!" Очевидно има спешна нужда и от неадминистративна подкрепа...

И през 60-те дефицитът пак е тук. Ето как съседки се проклинат една друга през балконите на градска кооперация: "Дано тръгнеш по магазините блажна боя да търсиш, дано!" Или пък мъжки чорапи от найлон, то е все едно... В друг брой от 1961 г. купувач пита продавачката: "Докараха ли ви фаянсови плочки?", а тя му отговаря: "Докараха ни, само че грамофонни". Но дори това не са безобидни теми.

Уж Априлският пленум е отвял култа към личността и се очаква размразяване, а партийните цензори стават все по-мнителни. И дотогава стършелите са обект на мъмрения и уволнения, но през 1961 г. редакцията им е тотално разгромена. Секретарят на ЦК Митко Григоров се разпознал в един от героите на Челкаш - Митко Калъпчиев, и нищо не можело да го убеди, че прототипът е друг, отбелязва изследователката на историята на "Стършел" доц. Наталия Христова.

Все още е безопасно да се жили външния враг - например Карибското чудовище /САЩ/, което опитва да изпие морето на Русалката /Куба/. Братя Мормареви също са остри на международна тема: "Капиталистическият свят прилича на таралеж, свит наопаки: боде се със собствените си игли".

Краят на 60-те е белязан с Чехословашката криза, но тук си имаме и други грижи. Забелязва се критичен тон спрямо образованието, което не било достатъчно патриотично, пък и детската литература имала трески за дялане. 1968-а е и годината, в която е публикувана карикатура на снежен човек, който се гласи да стане огняр, защото "за това дават софийско жителство".

Вместо зозите от 40-те, сега на прицел са новите "моми корекомки" и "е$нафките", които са готови на всичко за валута. Крачка напред прави фалшивият активен борец - "десетосептемвриецът", който може да претендира за облаги на базата на това, че "веднъж преди девети е изял сух залък".

През 60-те по страниците на вестника зачестява и един оцеляващ чак до 90-те (анти)герой - келнерът, невъзмутим пред оплакванията на недоволните в ресторанта.



70-те години - в плен на триглавата ламя и "Форсайтови"



През 1971 г. клиентът вече се влачи на колене пред келнера: "Моля ти се, сервирай ми!" Магазинерите, които удрят в кантара, и занаятчиите тип Баш Майстора са другите двама в челото на списъка с отрицателни персонажи. През 1976-а дори можем да ги видим, обединени в образа на триглава ламя. Е, със сигурност не точно тя изяжда благополучието на народа, но пък става дума за постоянни дразнители, които са сред разрешените.

Грубите продавачки и дългокосите млади безделници все така шестват по страниците на "Стършел", редом до еснафи на всяка възраст, а жените все повече се заплесват по сериали като "Форсайтови". В магазините пък вече откровено се присмиват на кандидат-купувача, че иска невъзможното през зимата: едновременно сняг и шейни. Публикувана е и една карикатура за справянето с поледицата, като че излязла от вестниците за 2015-а - там ни съобщават, че борбата срещу подхлъзванията е по-икономична и ефективна, ако се ръси не само със сол, но и с червен пипер - за да се виждат по-ясно обработените участъци.

Макар да е рисковано, "Стършел" не отминава темата за замърсяването. Този път снежният човек не иска жителство, а да каже на висок глас защо е толкова черен - не идва от Африка, а от съседния индустриален квартал. И дори рибите плуват с акваланги в реките край заводи с липсващи пречиствателни станции.

Все по-често мишена на стършелите е панелното строителство. Понякога това е само рисунка, на която изгубен сред еднаквите сгради мъж жално вика: "Миче, Миче, обади се, не мога да намеря нашия блок!" Друг път е анекдот, в който строителите обясняват защо са пресилени критиките срещу тях. Как ще е вярно, че блоковете са еднакви, като всеки си има характерен недостатък: я вода няма, я асансьорът ще се развали или пък паркетът ще се издуе...



80-те години: Да си оберем навреме крушите!



В онези времена далеч не всеки, който иска, може да се дореди до квартира в грозна панелка, а да не говорим за апартамент с парно. Затова "Стършел" показва как стигнал до ада гражданин недоволства от студената вода в казана: "Какъв гявол си, като още не си уредил да се включиш в ТЕЦ!"

Проблем през 80-те е и раздаването на автомобили без ред, което трудно може да се разбере от хора, които не са живели в социализма. Отбелязана е и липсата на ентусиазъм сред младежта по повод задължителното подпомагане на кооператорите за реколтата. Актуалният бригадирски лозунг гласи: "Да си оберем навреме крушите!"

По магазините и през 80-те все още "пускат" отделни стоки, вместо редовно да зареждат. Затова, ако мъж върви по петите на жена, то не е заради късата й пола и дългите крака, а заради пълните мрежи с уточнението: "Не ви ухажвам, само искам да питам откъде взехте този кромид лук?" Не е за чудене, че в "Стършел" вече има и магазини, на които им викат "губивремаг" вместо универмаг (универсален магазин).

Но навлизането в недъзите на социалистическия бит не изключва и големите международни теми. Скандалът около "Българската следа" например е коментиран с взиране през лупа, която се превръща в огледало за следотърсача от ЦРУ.

Най-интересна за проследяване, разбира се, е 1989-а. На 7 ноември вестникът излиза с цяла страница съветски хумор, а на 17-и честити новия пост на Петър Младенов. На 24-ти обаче излиза с прочутото "Хайдушко хоро" на Георги Чаушов, което показва маскирани танцьори: само Тодор Живков е изгубил своето прикритие, пускайки се от хорото.

Нататък се отприщва дълго сдържана енергия и бившият Първи съвсем естествено се нарежда сред най-често появяващите се образи в "Стършел". Преди да омръзне на публиката, тя ще го види и с татуиран Сталин на гърдите.



90-те години: Иде ли краят на кокалитарната система?



След няколко колебливи опита за освобождение през декември 1990-а "Стършел" спира да носи клеймото на партийно издание. И така от основен спонсор и цензор бившата комунистическа партия се превръща в любима мишена. Това е и време на бурни промени и емоции, благодатно за подостряне на пера и жила.

Персонажите се роят неудържимо. На карикатура от 1991 г. антипатичен тип от УБО ни убеждава: "Ако се наложи, ние също можем да копаме", но е хванал мотиката наобратно. На друга рисунка току-що скъсало веригата си куче се изстъпва пред микрофон: "Държа да отбележа, че аз също бях репресиран от моя бивш стопанин!" Но това може да се каже и в рима: "Жертва стана на режима, разширен стомах от него има..."

Междувременно тоталитарната система вече е станала "кокалитарна", а най-големият кокал (засега ) е в устата на Тодор Живков. По-нататък ще се появят и други постоянни мишени като Андрей Луканов и Жан Виденов. Но лозунгът "С БКП напред" вече ще върви само с уточнението "Пътят е в ремонт".

Логично съвременният Сизиф не търкаля камък, а ... кръгла маса. И под думата "борец" през 90-те вече не се разбира само политически активист (фалшив или искрен, срещу фашизма или за демокрацията). Напред излиза бившият спортист с едри мускули, сега в ново амплоа на застраховател, тоест застрахУвател или обикновен рекетьор.

Към средата на 90-те мутрите с мобифоните са навсякъде, а Андрей Карлович играе шах с Жан Виденов и му казва: "Малкия, аз на тебе ще ти играя и без топ енерджи!" Приватизацията все повече заприличва на обикновена проститутка, пенсионерите - на просяци, затова не е изненадващо, че на 24 май пред иконата на светите братя венците са подменени с шапка с левчета...

В диалога на две обикновени сиви мишки през 90-те се очертава и един от основните проблеми на началото на прехода: "Вярно е, че махнаха капаните, обаче с тях изчезна и сиренцето!"

А какво се случва след 2000-та? По-добре да оставим десетилетието на онези, които ще отбелязват 80-годишнината на вестника. Дотогава дистанцията ще се е увеличила до по-здравословни размери.