"Да му имам на българина втория акъл."

Не особено любезна към нашия етнос поговорка на комшиите ни



Нямате представа колко осемнайсетгодишни с амбиции за висше образование искат да учат нещо "по-така". Когато това "по-така" се изясни и избистри, се оказва, че е нещо хуманитарно - или по изкуствата, или доста често психология. Моя милост не правеше изключение навремето, но от това "навремето" вече има над трийсет годинки. На мен ми се вижда странно, че сред българските юноши това желание не губи сила и днес, опитвам се да си отговоря защо е така.

Гледаш го - млад, висок, съобразителен, фен на купоните по апартаменти с временна липса на родителско присъствие, находчив към всякакви електронни модификации и апликации с цел по-висок КПД при по-ниски разходи, изобщо нормално и съвременно "лудо-младо" отвсякъде. А когато му зададеш сакралния въпрос "Какво ще учиш нататък?" и когато той се взре в загадъчния си вътрешен мир, може би за първи път съвсем сериозно и проницателно, следва прозрението:



"Ми нещо като психология ме тегли най-силно"



Когато за първи път с огромни перипетии успях да осъществя пътуване с влак из Европа, вече 25-годишен, още по тоталитарно време, в Италия попаднах в много претъпкан с млади французи такъв. Наложи ми се да стоя прав часове, успях да си побъбря с тях. Беше ми много интересно - повечето изпълнили коридора момчета и момичета бяха на по 17-18 години, пътуваха по някаква безплатна програма за опознаване на света, имаха размъкнат и хипарски вид, но в противовес на вида си бяха учтиви и възпитани. Аз пък бях литературоцентричен младеж, пълен с любопитство, но и с лек шок от "капиталистическия свят", който виждах за пръв път тет-а-тет. По него време превеждах поезията на френския сюрреалист Робер Деснос по поръчка на издателство "Народна култура", дори мъкнех със себе си две-три книжки на Деснос, заети от библиотеката, и тетрадка - да не стои работата, ако ми остане свободна минута. Не остана, но не това е важното. А че се зарадвах, задето ще мога да говоря с истински французи за любимото дело. Мислех, че те лягат и стават ако не с Деснос, поне с Бретон. И с Бодлер и Верлен. Момчетата и момичетата, с които разговорих, не мучаха невразумително, като ги засипвах с имена от техните читанки, но им се виждаше някак непродуктивна тема за разговор със случаен спътник и чужденец иззад Желязната завеса. Въпросът, който ги заинтересува, беше кой и дали ми плаща за тези мои странни занимания. И колко. Оказа се трудно да им обясня, защото парите и покупателната им способност силно се различаваха на Запад и Изток. От своя страна и аз полюбопитствах какво ще учат младите ми събеседници нататък. "Аз се каня финанси и икономика" - отвърна ми 18-годишен младок с покъсани дънки. "Сигурно обичаш математика, браво" - опитах се да го похваля. "Да си призная, не особено - отвърна ми. - Но сега има работа за такива, а и добри заплати се вземат." Друга девойка заяви, че иска да се занимава с фризьорство, леля й имала салон. И й харесвало. Пък и се печелело сравнително добре, нали разбираш.

Не разбирах. Нещо ми се сториха мераците им скучни и неамбициозни, що ли. У нас още беше периодът, когато пред тогавашния ВИТИЗ, днес НАТФИЗ, се тълпяха хиляди мераклии по време на изпитите. Някои кандидатстваха безуспешно вече двуцифрено число пъти. За инженери и икономисти желаещите бяха много по-малко - на база свободни бройки, разбира се.

Та аз не разбирах добре своите млади събеседници. И те не ме разбраха особено. Видях им се сигурно леко чудаковат тип. Освен това се возех на тийнейджърски влак като тях, само че моя милост с две тежки чанти багаж, а бях на възраст, когато - ако съм сериозен мосю, би следвало да се движа със собствената каравана или автомобил.

Толкоз по спомена. Сега за психологията. Нямам нищо срещу нея, наистина. Тя и подобните й дисциплини се привиждат на осемнайсетгодишния, вече добил бегла представа за нея от средното училище, като нещо увлекателно, чрез което разбираш мотивите в постъпките на себеподобните. Един вид, ще ти тече времето във ВУЗ-а с истински важните неща - купони, любов, фитнес и прочее, но и ще научаваш сравнително интересни неща - защо аз съм такъв и защо другите понякога са такива задници. Изобщо - занимателно.

Тези неща, които разказвам от личен опит, уви, се потвърждават от статистиките днес. Направих си труда и проверих. Няма да ви занимавам с данни, можете да си установите и сами. Данните показват, че нашите млади масово избират специалности с висока безработица впоследствие. А защо е така четвърт век, след като рационалният подход трябваше да е победил?

Има много отговори, предлагам ви два.



Романтичен и неромантичен



Неромантичният е, че още в началното и средното образование насочваме ученика погрешно - да учи или имитира учене, за да изкара високи бележки. С което да угоди на мама и тате, баба и дядо. После нещата се решават от тапия и връзки, подшушват близки и далечни. Така е било, така ще бъде.

И романтичният. Младият учи или имитира учене, за да угоди, както вече се казах, и да мине с по-малко конско. В един момент си казва: колко време загубих, а живият живот не пасва на учебника. Вижда се и без да ми го шушнат близки и далечни. Къде да отида, за да разбера защо е така идиотско? Я примерно да се заровя в психологията, дано схвана.

И двата варианта не повишават брутния продукт, но говорят и друго - вторият акъл май още не ни е дошъл. Или е хванал самолета за някъде.