Преговорните екипи на ГЕРБ и РБ поставиха нов едноседмичен краен срок за подписване на прословутия анекс към коалиционното споразумение. Точно както преди две седмици Даниел Вълчев разясни, че основни спорни моменти, по които се дебатира, са праговете по ДДС и преференциите в изборното законодателство. Червената линия, която не може да бъде прекрачвана в името на компромиса, отново е спомената - принципният характер на споразумението. Конкретното естество на документа все още не е напълно кристализирало. Наричат го ту "анекс", то "меморандум". Според Цвета Караянчева някои въпроси изискват бавна и задълбочена работа. Навярно е така, щом от предколедните дни до сега все я финализират.

Всъщност отделните сектори на управлението може и да изискват детайлно вглеждане, но орловият усет към детайла вече играе лоша шега на цялото начинание. Основна цел на анекса (или меморандума, ако предпочитате) беше преутвърждаване и прелегитимиране на коалицията ГЕРБ-РБ след фойерверковото опозиционно отстъпление на ДСБ. В относително спешен порядък трябваше да се контрират обвиненията на ДСБ, че



мнозинството е зарязало реформите



и е затънало в тинята на олигархичните си зависимости, като се излезе с нова инициатива, пропагандираща реформи и дори поставяща срокове за тяхното внедряване. Анексът щеше да отговори на въпроса кой държи реалния монопол върху каузата на РБ - не пристрастеният към нови десни проекти Радан Кънев, а вдадените в практиката негови бивши другари по реформи. Проточването на преговорите до голяма степен лишава редуцирания РБ от статуса на неизменен гарант на напредъка. "Продължаваме да стоим в правителството, защото коалицията ни навлиза в нов, по-прогресивен етап", искат да заявят оттам, само че навлизането се оказа доста тегаво. Очакването му прилича на чакането да падне оня метеорит, от който Вълчев се плаши, че може да предотврати подписването на документа.

Явно е, че в ГЕРБ не са си поставили амбициозната задача да помагат на укрепването на преминалия през много болести РБ. Това личи по много примери, най-образният между които е отсъствието на премиера Борисов от парламента при гласуването на кандидатурата на Кунева за просветен министър. Визитата на Борисов в Лондон несъмнено е уважителна причина (макар че на фона на тамошния скандал се чудя дали той не съжалява, че не си е стоял в България), но българският парламент така и така е свикнал да се съобразява с графика на голямото началство и спокойно можеше да го изчака да се напътува, преди да избере министър. ГЕРБ настояха изборът да стане в отсъствие на шефа, за да не носи той отговорност за кадровите инициативи на остатъчния РБ. От своя страна срещата на Борисов с гражданската квота на блока дойде допълнително да усили внушението, че за него в този блок няма легитимен център на власт и по тази причина може да се разговаря с всички претенденти да изразяват част от



оплетените в реформаторското кълбо конци от интереси,



идеи и намерения. Блокът не е като да не помага на премиера. Историите със заместник военния министър Орхан Исмаилов послужиха просто за деликатен намек, че и без ДСБ в коалицията няма пълна хармония на чувствата. "РБ никога не е твърдял, че е единен", посочи Гроздан Караджов и специално добави: "Това е нашият чар."

Проблемът е, че чаровниците от РБ не са единствените, с които Борисов обсъжда управленските си решения. Не е ясно каква е връзката между ултиматума на Георги Първанов правителството да номинира Ирина Бокова за генерален секретар на ООН и последвалото писмо на МВнР, с което прави точно това, но за публиката остана впечатлението, че ГЕРБ действа в услуга на АБВ. Десните медии проявиха още по-голяма острота и откриха в двете случки "рекет" и "диктат" на бившия президент над настоящия премиер. По-голяма услуга не можеха да направят на Първанов. Ето, докато РБ кръжи над своя анекс, АБВ пряко инкасира влияние, че даже и на международен терен. По същото време ПФ открито си критикува здравния министър, а с идеята за връщане на казармата възбуди духовете в съвсем различна посока. Тази казарма и референдумът на Слави изведнъж могат да се окажат далеч по-любопитни теми от прелегитимирането на управленската формула. За капак преговорите по анекса (или по падащия метеорит на Вълчев, ако предпочитате) съвпаднаха с новата доза разкрития за влогове в КТБ. Партиите, вкл. и реформаторските, влязоха в режим на обяснения. Възникна риск вместо "Какъв е реформаторският дневен ред?" да започнат да ги питат "Какви са ви сметките?".

А междувременно парламентът си работи. И антикорупционният закон, и този за съдебната власт, разправят, били практически готови за внасяне. От съществено значение е



да не вземат в суматохата да ги внесат без анекс,



защото това би объркало цялата последователност план-работа-отчет. Реформите позагубиха пропагандния ефект, с който бе наситена самата думичка. Малцина вече усещат магическото въздействие от нейното произнасяне. Ако правителството се крепи все още, това определено не са на очакванията, че нещо реформира. В този смисъл ГЕРБ стават все по-уверени, че не дължат никому отстъпки в името на реформаторско лустро. Анексът в крайна сметка ще бъде подписан и участниците (особено от страната на РБ) ще положат всички усилия това да се превърне в тържествен акт с нови обещания, а вероятно и с конкретни действия, прицелени да съвпаднат с церемонията. Може да се прогнозира обаче, че едва ли не на следващия ден ще се намери някой представител на мнозинството, който да оспори постигнатото, да го омаловажи или да заяви, че правителството сега ще се занимава със съвсем други проблеми - а вероятно да стори и трите. И висящата и несигурна като легитимност конструкция на изпълнителната власт ще си остане все така висяща и несигурна като легитимност. Много по-силно от легитимността е убеждението в едни високопоставени среди, че това управление не бива да има нито дневен ред, нито приоритети. За да може да прави каквото си иска, когато си иска и с когото си иска. Докато издържи.