По време на големия януарски сняг Венелин Йочев се обаждал да ме търси. Звънял няколко пъти в продължение на два-три дни и все нямал късмет да ме открие. Преди да се откаже, помолил: "Кажете, че го е търсил Венко Жестокия, нека той да ме намери."

Предадоха ми го точно и навреме, но се оказа, че нямам негов телефон. Старият пост, който задържахме, служи само да ни звънят разни много отдавнашни познати, запазили онзи номер. Ние рядко посягаме към него, а от къщи изчезна и тетрадката с домашния телефонен указател. Венко бе точно от тези стари познати - другар още от войниклъка - и неговият номер (сигурен съм, че го имах) бе именно в онази изгубена тетрадка. Няколко дни търсих връзка с него, обиколих кръга приятели от казармата, които бяха живи и в България. Те се шокираха от тези позвънявания и питаха какво се е случило. Не бяхме от онези набори, които десетилетия след уволнението продължаваха да се срещат и да си допиват ритуално заради лишенията на войниклъка. Повечето бяхме в София и все се засичахме по улиците или в метрото, което ни избавяше от нуждата да се виждаме организирано. Венко обаче не бях мяркал отдавна, живее в "Бъкстон" и прекарва повечето месеци от годината в бащината си къща край Свищов.

От този свищовски говор, по-точно от произношението си, бе получил и своя шокиращ прякор. Когато нещо му харесваше, възторгваше се или се изумяваше, той неизменно възкликваше: "Жистоко!" Това "Жистоко!" му бе превъзходната степен за одобрение, възхищение и изненада. Жестокостта Венко не познаваше, бе добросърдечен, отзивчив и ведър, както и рядко надежден приятел. Беше милостив към всичко живо, себепожертвувателен и не скъпеше времето си да утеши, да окуражи, просто да поприказва с всеки, изпаднал в беда или в меланхолия. Всичко това бе изписано на лицето му и от това стряскащото му прозвище звучеше просто закачливо. Негово душевно задължение беше да пише любовните писма на по-несръчните войници от батареята. Имаше и един-двама други "специалисти", но беше предпочитан заради дискретността си и защото не претупваше писмата, не фабрикуваше конфекция, а влагаше във всяко от епистоларните си изделия нещо различно, нещо по-особено, което навярно караше получателката да се чувства избрана и единствена.

Жестокия беше водач на голям артилерийски влекач за стомилиметрово зенитно оръдие, но оръдията от години стояха на ръба на заетия от лозя склон, който почваше от огневата позиция и свършваше с плажа под Горчивата чешма. Влекачите бездействаха и стопаните им само ги лъскаха и припалваха. Отзад минаваше шосето за Виница и понякога изкарваха машините за проба. Отиваха до Траката и обръщаха. В такива дни Жестокия се преобразяваше, в изражението му се появяваше дълбочина, а в погледа - синьо. Веднъж ми каза: "Такова нещо не си виждал: всички ти правят път, объркват се, отбиват. Няма такова нещо в живия живот." Тогава и двамата не знаехме, че има...



Казармицата бе стара брегова батарея, превърната сега в противовъздушна



Сградата бе малка, нестандартна, розова, заобиколена от огромни борове. Лехи, оградени с варосани камъчета, басейн с червени рибки. В телефонната централа работеха няколко варненки, моряшки и капитански съпруги. По именни дни черпеха с американски цигари и уиски "100 гайди". След пълната с обида и омерзение година в школата за запасни офицери сега бях преизпълнен от усещане за свобода и непретенциозен комфорт. За пръв път имах собствено жизнено пространство - обитавах една канцелария в щабната барака, разполагах с пишеща машина и радио. Късно вечер с Венко и другите с упоение слушахме Радио Лаксемберг. Ако имах любима в цивилизацията, щях да го помоля да напишем едно писмо...

Онази есен бе дълга и сладостна, както повечето есени край морето. Къпахме се почти до Никулден, зъбите ни тракаха, но се къпехме. После тичахме нагоре по тесните пътчета между лозята и усещахме младостта в сгорещените си гърди. И не подозирахме дори, че тя не е завинаги...

Метеоролозите на военновъздушните сили упорито предупреждаваха, че идат снегове. Мислехме, че това не се отнася за Варна. Варна не бе зимен град и снегът, когато дойде, я зашемети и затрупа. Изненада я, според речника на днешните общинари. Не можеха да я разчистят, не можеха да я стоплят, нито да я нахранят. Това беше може би първата такава зима от десетилетия. Днес онази част на България редовно е зона на преспи и виелици и отдавна е забравила сезона, приеман за една сънлива почивка, преди да се отвори курортът. Но тогава зимните месеци сякаш просто бяха откъснати от страниците. В резултат: градът блокира, улици и пътища останаха непроходими, училища, болници и фабрики - недостъпни. Затрупана беше и батареята. Живата сила грабна гребла и лопати, разчисти пътеките по устав, по цял ден се чуваха брадвите да цепят дърва. Печките бумтяха, кухнята от сутрин до вечер раздаваше чай.

Бурите затвориха небето и дежурствата в командния пункт станаха формални, работеше само телефонът.



Точно по него идваха новини и команди



Оказахме се в центъра на живота, колкото бе останал живот наоколо. По крайбрежието имаше разпръснати малки поделения на военноморските сили. Викаха им общо "постове". Част от тях получаваха храна ден за ден от някаква централа. Бяха недостъпни във фъртуните, а тежки всъдеходни влекачи, оказва се, имаше само при нас. Запалихме машините, фурната заработи, товарехме хлябове и консерви, кюфтета и мармалад, лутахме се в гънките на брега, където снегът бе заличил топографията. В курортната част имаше детски градини - там децата прекарваха от понеделник до петък с идеята да растат на чист въздух. Случваха се всякакви беди и ние с Венко се провирахме през снеговете. Запомнил съм едно момиченце, глътнало тръбичка от химикалка. През целия път до Морската болница учителката му пя песнички за сняг и за снежинки. Веднъж един от влекачите не се завърна и другите тръгнахме да го търсим. Блуждахме цяла нощ, а когато се прибрахме, той вече се бе намерил.

Цялото това зимно приключение продължи всичко три-четири дена, но когато го завъртам в паметта си, то се възстановява не в някакво сгъстено, "филмово" време, а едно към едно, в подробности и за часове ме откъсва от живота. Мирише на хляб (качвахме го в кабината, за да не се втвърдява на студа), на гориво, на налютващи цигари "Варна". Под чистачките стъклото се заледява и слизам да го разкъртя. Навън бурята отпуща всичките си гласове, иска да ми каже, че сме нейни. И снегът влиза в очите и устата, сякаш за да ни изпълни със зима. Венко присвива очи срещу мрака, кълбящ се зад кръговете на фаровете, лицето му е сурово и малко зло. И моето сигурно е такова, но в гърдите е приповдигнато и гордо.

Жистоко!

Венко направи кариера като ревизор във финансите. Прочу се дори в своя занаят, но бе твърдоглав и в по-новото време бе между първите, от които се освободиха. Телефонът му се откри в провинцията. Оказа се, че един Радко от Елхово има номера. И то - мобилен. Звънях дълго и когато накрая вдигна, бе силно запъхтян. Обясни: ринал сняг навън. И продължи за снега:

- Винаги като вали и натрупа, се сещам за варненските снегове. И как си правехме компания в онези фъртуни. Спомних си и този път, така реших да ти се обадя. Не се знае колко още са снеговете, които да ни подсещат...

Дишането му се бе успокоило - като на човек, който никога не рине сняг. И побърза да приключи:

- Но при следващия ти ще се обадиш...