Щях да напиша Обща и специална теория на клеветата, но отидох на черква да се сбогувам с Петко Бочаров. Той беше 12 години по-голям от мен, а през 1955-а, когато го видях за първи път, помислих го за мой връстник. Чакаше ме пред входа на БТА, която тогава беше на площад "Народно събрание", срещу левия хълбок на коня. Тичешком пресякох площада на верев, спънах се в бордюра, запитах елегантния млад мъж: Вие ли сте другарят Бочаров, а той - Аз съм Петко. - Аз съм Джимо - представих се. - Не. Ти си Джейуокър. Ще ти викам Джей - разсмя се той. - Знаеш ли какво е jaywalker? - Знам. Пешеходец, дето пресича, без да гледа. - Ха! Знаеш. Браво. Значи Санча не ме излъга.

Бях хукнал от дома на Санча срещу Докторската градинка, за да се представя на Петко. Бях свободен агент, както казват за безработните футболисти. Лете спасител на плажа, зиме хамалин на Сточна гара, за още пари нощем миех улиците с маркуч, за още повече пари ходех при Хосе и Анелия Санча да решавам със сина им Алън задачи по алгебра и геометрия. С Алън и Хосе говорех английски, понеже идваха от Лондон, с Анелия на български, понеже беше дъщеря на Людмил Стоянов. Докато Хосе рисуваше човечето с камшика, което стана емблемата на Сатиричния театър, Анелия Санча каза: При нас има вакантно място за преводач. Ще кажа на Петко Бочаров за теб, телефонира, после каза: Петко каза да отидеш сега, защото му изтича следобедната смяна. Затова пресичах тичешком като jaywalker.

Хайде горе, Джей - каза Петко - и влязохме в асансьора Schindler като заглавието на филма "Списъкът на Шиндлер", който видях 40 години по-късно. Отидохме на четвъртия етаж и видях паметника на цар Освободител отгоре. Петко ме вкара в една стаичка, даде ми стария брой на "Ню Йорк хералд трибюн" и ми посочи пишеща машина. - Тук работим на норма, Джей, ама няма да ти засичам времето. Посочи ми "op-ed" колонката на Walter Lippmann. Липман беше и остана най-влиятелният коментатор на всички времена. В US имаше лаф Read my lips! Read Lippmann's lips!

Ама аз не мога да пиша на машина, другарю. - Без другарю, аз съм Петко, ти си Джей. Я, тук е Надежда Букиловска. Буки, Джей ще ти диктува. - Свалям запис - възрази Буки. Сваляше го от магнетофон без касети, нито ролки; жичка се развиваше от една макара и се навиваше на друга. Имаше педали за преден и заден ход, отделно - голям електромагнит с дръжка като на едновремешните тежки ютии с жар; като приближиш електромагнита към макарите, изтрива им паметта, че новият запис да не се смеси със стария. - Буки, веднага почвай да пишеш с Джей, че това нещо, като ти го насоча към главата, и името ще си забравиш. - Ой! - избухна Буки в смях, който, как да го опиша ... Иван Вазов казва хомерически смях, не знам от Омир ли идва. Буки пъхна чист лист в канцеларската пишеща машина "Континентал" и аз почнах да й диктувам статията, пардон колонката на Уолтър Липман: Peeping through the barrel of the tank gun he said I see light at the end of the tunnel - и аз продиктувах "Поглеждайки през ствола на танковото оръдие, той каза виждам светлина в края на тунела". После (in his farewell presidential address in 1961) генерал Дуайт Айзенхауер каза, че интересите на военнопромишления комплекс не са интересите на САЩ. Това е то влиятелният коментатор; влияе на US президенти, не е като нашичките, дето бръщолевят за демокрация, евроатлантически ценности и хибридни войни.

Буки запердаши клавишите, мислех, че професионалните машинописки пишат с десет пръста, без да бият клавиатурата както пианистите, когато не театралничат. Пуснете си видеозапис на клавирен концерт, изключете звука и нямата картинка ви казва добър ли е пианистът или е "Меракът на чичо Денчо" от Михалаки Георгиев. Джери Ли Луис се катери като маймуна на рояла, Артур Рубинщайн, Владимир Хоровиц и Святослав Рихтер са по-пестеливи в движенията.

Петко излезе и се върна с една красива жена - косите скромно събрани на кок, на лицето никакъв грим. Буки скочи, застана чинно, аз примъкнах стол, жената каза "Само ще поседна, няма да преча, продължете". Буки се разчевръсти, ще стопи лагерите на континентала, моята диктовка се ускори до бърз говор. При следващия урок с Алън Анелия Санча каза: Иди пак, впечатлил си шефката. - Коя е тя? - Директорката Елена Гаврилова.

После се пренесохме в новата сграда на БТА, изящна, редом с мастодонта Полиграфически комбинат, архитект Зидаров се бе постарал да не е като мавзолея на Георги Димитров, строен също по негов проект. Докато слизахме по витата стълба, Елена Гаврилова каза "За манекени на модно ревю". Прехапах си езика да не я поправя, че catwalk не е по стълбище. Въображението на архитект Зидаров му беше стигнало колкото за стълбището, останалото коридори и стаи, човекът хабер си нямаше как се работи в агенция, не знаеше (от снимки знаех), че в най-старата агенция Reuters в хода на работата хората се допитват един до друг, не правят летучки и планьорки, не питат секретарката на началника кога той ще ги приеме; работят около голяма маса като елипса, всъщност подкова, от отворения край влиза момичето с чая. Но българските архитекти открай време простеят, затова има мутробарок в София и бетонова джунгла край морето. Вярно, върхът на строителната безвкусица сега е в Дубай.

Петко каза: Джей, няма да ходиш като бараба. Замъкна ме при най-добрия столичен шивач, обиколихме магазините за английски плат и италиански обувки, купихме от аптеката пудра за крака, тогава, преди 60 години, нямаше спрей и рол-он деодоранти, макар че те бяха измислени преди 70 години през Втората световна война за краката на US Infantry.

Вълко Червенков беше изместен от Тодор Живков, Елена Гаврилова от Лозан Стрелков. Той купи италиански машини за еспресо, на горната площадка на витата стълба изникнаха кокетни сини масички. Там се роди най-безумната клевета.

"Ла калумниа ес ун вентчиля, поко поко а рас дел суело ... " пее Дон Базилио в "Севилският бръснар". Росини бил плакал два пъти през живота си: когато чул как свири Николо Паганини и когато му се пръснало в пещта запечатаното с тесто гърне със спагети по собствена рецепта, още нямало pressure cookers. И от завист щеше да плаче Росини да знаеше как тръгна клеветата за Елена.

Пиехме кафе и пушехме - тогава не беше забранено - на отделни масички, не можехме да се сместим на една, надвиквахме се в гълчавата. - Какво стана с алабаша, провикна се от съседната масичка Кръстан Дянков (Петко превеждаше Rootabaga Stories от Карл Сандбърг). Какво става с приказките за кореноплодни? - Алабашът не е ряпа, не е, каза Тошока (Тодор Вълчев), който превеждаше "Писма от Земята" на Марк Твен. Алабашът расте над земята, ти падаш от небето. - А ти от земята и сееш на корена му ряпа. - На съседната масичка тримата от партийното бюро слухтяха мрачно, бъкел не разбираха за какво говорим. Партийният секретар изглеждаше доволен, когато потвърди авторитетно: Алабашът не е гулия. - Ще отскоча да видя какво е паднало от тръбата - каза Петко. Ние бяхме "тръбачи" - Петко, Тошока и аз; работехме на смени, по тръбата падаха на ролки емисиите на 27 чужди агенции. - Има ли нещо? - запитахме го. - Да. Май Буш (Буш-баща, тогавашен дипломат и разузнавач) ще ходи в Китай. "Синхуа" не казва така, казва само, че Пекин ще подари на САЩ панда. Мечка, която яде бамбук. Ю-Пи-Ай намекват, че било покана. Пандите имали израстък на предните лапи, все едно с шест пръста хващат бамбуковите връхчета. Дадох го на Елена да го преведе, тя превежда много бързо, пише с десет пръста. - Кръстан каза: - Ще видя - и слезе в "Справочна". Върна се и съобщи: Енциклопедията казва, че алабашът не е кореноплод. А пък за шестте пръста - в България имало шестопръсти жаби.

След ден-два Буки ме попита вярно ли е, че Елена има шест пръста на краката. Да било на ръцете щяла да забележи. Елена Трошанова беше хубаво момиче с хубаво лице и крака. Всички започнаха да я гледат в краката. Стана лято, жените и момичетата тръгнаха по сандали и джапанки, някои имаха педикюр, други не. Елена се оказа с пет пръста на всеки крак. И все пак я гледаха в краката и брояха пръстите й. Елена разбра и кипна. Каза: БТА е ЖКА - Женска клюкарска агенция. Не беше права - слухтящите от съседните масички бяха мъже. Тримата, които после, на излизане от журналистическата кръчма на "Граф Игнатиев" видели Петко и хубавото му гадже Дорчето да излизат от черквата "Света Петка" със свещи в ръцете във великденската нощ. Докладвали на Стрелков поотделно, всеки да натопи другите двама, че не докладват. Лозан не уволни Петко, прати го кореспондент на БТА в Силистра. Петко си взе спининговата въдица и ловната пушка, като се върна, се ожени за Дорчето. Аз поисках да ме посъветва дали да си купя офицерски ботуши или жокейски с връзки. - Може ли и аз с теб? - Разбира се. Познавам Фратев от конната база "Хан Аспарух". Дадоха ни дорестия "Булдог" и алестия "Балатон", пенсионирани състезатели. Отидохме в амуничника за седла, затегнахме подкоремните опаси, "Балатон" ми се зарадва, в задните джобове на брича винаги му донасях морковчета и захарчета, той знаеше паркура наизуст, пред всяка гара (бариера) сам си разчиташе крачките, не обръщаше внимание на човека (аз), който стои на седлото като чувал с картофи, когато падах, внимаваше да не ме настъпи. Петковият "Булдог" завиждаше на "Балатон", не го яздеха, понеже му бяха израснали задни зъби, с които захапваше мундщука и ставаше неконтролируем. Конегледачите, които бяха и жокеи, погодиха на Петко номер, "Булдог" се понесе неудържимо, Петко увисна, дясната ръка на предния лък на седлото, юздата в лявата, конярчетата се спогледаха уплашено, тоя ей сега ще си счупи врата. Но Петко в движение се отблъсна от земята с пети и се метна на седлото. "Т'ва не е обездка, т'ва е или волтижировка, или джигитировка", пак се спогледаха конярчетата. След не знам колко обиколки в бесен кариер по пистата около паркура Петко спря, конят му запенен и укротен, а моят кротък кон ме захапа за задника. Искаше си морковчетата и захарчетата в задните джобове на брича ми.

Влязохме в червения VW Beetle, наследство от илианската леля на Петко, и той ми разказа. В Щип обяздвали кончета, когато ненадейно довтасали инспектори от щаба. Наложило се Петко да рапортува "Поручик Бочаров от първи на нейно царско величество княгиня Клементина конен полк", понеже ротмистърът (отговаря на ротен капитан, командва ескадрон) запецнал "Първи на ... първи на ... първи на царя на майка му конен полк."

Петко паркира под липата пред БТА, влязохме през страничния вход, понеже главният директор Стрелков беше "глава", беше заключил парадния да не го цапаме. Хвалеше се, че не е генерален, а главен, понеже генерален идвало от генерал, а главен от глава. На втория етаж понечих към третия към масичките с кафето, но Петко ме придърпа за ръкава и ме набута в "Справочна редакция". Намери една кожена папка. В нея беше първият осведомителен бюлетин на БТА. Ръкописен, с изящен калиграфски почерк. Пишеше, че княгинята майка на Фердинанд Клементина се възстановявала след болестта си. Започваше така: Прескурант (това е "прес рилийз" на чист български). Дата 16 февруари 1898 година.

Допускам, че още се пази, макар че Пловдив, временната културна столица на Европа, онзи ден стана перманентна столица на простотията, непоправимо разрушавайки тютюневите складове на "Картел" и "Томасян", покрай които вървях в детството си в понеделник призори, завръщайки се от Катуница в пансиона на френския колеж след "конже дьо диманш".

В последните си години Петко се прослави с "Да, ама не". Сечеше като Дайми Брадвата от "Приказки за страната Алабашия", които бе превел тъй хубаво. Казваше ми: "Не, ама да, Джей. Станах на еди-колко-си години".



DI copyright