Отново поех по пътеките на войната... с родната и с международната бюрокрация. Е, този път не за себе си воювам, но за опазване на нервите и здравия разум на драгия професор. Изчезнаха му личните документи - български, британски, барабар с шофьорската му книжка. Най-вероятно в любимия му градски транспорт.

Разбира се, веднага подходих аналитично, съставих списък и карта на движението и главните активности на професорското тяло през последната седмица, откакто за сетен път въпросните идентификационни документи са били пред очите ни. Започнах трескаво да издирвам и въртя телефони, обиколихме заведения, магазини, фирми, банки - нито следа!

В понеделника "отворихме" банковия офис заедно със служителите и заявихме загубата. Беше лесно и разумно да се блокира сметката с помощта на рядко използвания американски паспорт на професора. Пропускам устрема ни към паспортния отдел за чужденци, пропускам въртележката с британското посолство, пропускам двете страници инструкции като как точно трябвало да изглежда на паспортна снимка примерният поданик на Н.В. леля Бети, пропускам откритието, че не може да се издаде нова БГ лична карта, без преди това да се поднови британският паспорт, а това трае около два месеца, и че американският паспорт според родното МВР не чини и петак, пропускам идиотията, че в издадения от офиса на бул. "Кн. Мария Луиза" Акт на МВР споменават само българската лична карта, но не и британските документи...

И ето ни отново в полицията - за ново удостоверение. Чакаме ние почтително с надеждата да ни отвърнат удостоверително... явно не сме прочели, че на входа пише "Надежда всяка тука оставете" и че



МВР е абревиатура за "много важна работа".



Да, бързо установяваме, че всеки служител в този участък има именно много важна работа, която съвсем не е нашата. Влизаме в мизерната чакалня за граждани, лъхаща на ранните 70-те от миналия век освен по дух, също и по дъх - бас ловя, че оттогава не е нито ремонтирано, нито почиствано, нито проветрявано това помещение! Професорът намира свободен стол, сяда, захлупва прословутата си обична руска ушанка над очилата и задрямва. Аз - трагично отрязана от прилив на свежа фейсбукска кръв, след като скапаната батерия на телефона ми пак издъхна, се впускам в изучаване на персонажите наоколо. Наистина сме представителна извадка: и всички с леки и не толкова леки отклонения.

Мадама с изящна като порцеланова кукла фигурка, с буйни почернени къдри, с прилепнал розов клин и черно кожено до-одеяние, опасно тънки и високи токчета на ботуши до над коленете, първа грабва погледа ми. Но само докато чуя гласа й (отговаря на телефон със силен чалга рингтон) и докато видя лицето й. Взорът ми търси спасение в младежа отсреща. Много чисто и хубаво лице, спретнат без да е натруфен, добра прическа, без да е екстравагантен, дописва някакви дълги листове със ситен почерк и понякога изплезва език от старание. Питам се какво ли го е довяло тук и дали и нас ни чака такова писане. Един ром (но не от Рим) е преди нас, не го свърта, обикаля нервно като хиена в клетка, не издържа на едно място толкова дълго и се отказва от висенето - мислено му благодаря. Опознавам по-добре и смелите хора в работни униформи, опитващи да се свържат с деловодството чрез безкрайно въртене на шайбата на древния телефон. И каква полза? Дори свързването не им помага особено. Разбирам, че са служители на строителна фирма, няколко пъти обирана през годините, сега докарана до фалит. Мъчат се да си съберат документите за окончателната ревизия при затварянето. Протоколите за предишни обири на инструменти и коли на фирмата. Прехвърлят ги от един отдел на друг, на трети, пак обратно на деловодството - без резултат. Излизат за малко навън - единият пуши нервно. Е, мисля си, въпрос на време е и другият да пропуши.



Просто няма избор в този неизринат обор



Мястото им заема - о, колко типична фигура! - дядка, силно сбръчкано лице на кафяви петна, кръгли очи на разгневена сова, рошава сива коса с никакъв намек за оплешивяване, кални износени зимни обувки, сигурно два размера по-големи, проядена от молци ръчно плетена фланела, загащена в бозаво-кафяв вълнен панталон с провиснали колене, а вместо колан - някаква усукана връв. Дълго похабено палто без копчета. Носи яркозелена еко чанта за пазар - рекламна на My Forest. Симеон В., както разбирам от разговора му, е подал жалба, която от 4 месеца се е загубила, засмукана в черната дупка между прокуратурата на Римска стена и Районното ПУ на МВР. Струва ми се, че от другата страна, която не чувам, но подразбирам по неговите реплики, вече са го взели за мезе и си доставят садистичното удоволствие да го лашкат като полуразплетена топка по правното игрище... Горкият човек, все още имащ вяра в родните институции, като земни представители на Висшата Правда! Този човек има чувство за лична мисия и това е решаващо. Той - при всичката му външна неугледност, е носител на една неумираща ценност. И не го е страх, и не го е срам от кикиморите деловодителски.

Пристига друга архетипна двойка - възрастни: той, очевидно болен, с два бастуна, тя се крепи, крепи и него. И двамата с интелигентен вид, нежни един към друг, изглеждат чупливи. Тихо питат кой е последен, казвам "аз". Не споменавам професора - той е в страната на Морфей - без паспорт и виза. Те пак питат - ама за откраднати лични документи къде се чака? Точно тук, казвам. А, така ли, и вас ли обраха - май бизнесът с крадени документи за самоличност цъфти с нарастването на потока бежанци - констатират. Кимвам в съгласие.

Каката във фламинговия клин провежда нов телефонен разговор, после нахълтва в кабинета на дежурния и я чувам как се пазари да я приемат с връзки, щото еди-кой-си-й-бил-близък. Не виждам дежурния, но веднага печели уважението ми, като отвръща, че независимо кой я познава, ще се радва да я приеме, щом й дойде редът, извинете. Тя обаче не е доволна и се втурва навън като фурия



за нов тур телефонно ходатайство



През това време редът й идва, но тя отсъства. Спешно сръчквам одрямания професор и нахлуваме в кабинета.

След три часа висене на счупен стол едва вярвам, че ще действаме по същество. Насреща ни седи типично полицайче, леко пухкаво, но уважително. Използва често думата "извинете", което е екзотика. Учудва ме и друго - вместо да ми тръсне лист хартия да преразказвам премеждията с документите, разпитва за подробностите и започва сам да ги описва в компютъра си - една идея по-моден от последния "Правец". Веднага съжалявам, че не нареди ние да пишем. Той, милият, търси всяка следваща буква на клавиатурата с дълбоко и дълго взиране, сякаш дири веществени доказателства на местопрестъпление. Сега си обяснявам трите часа чакане за трима потърпевши граждани. Минава време, сменя се още един сезон и той е почти свършил... аз мечтая за бъдещи внуци, представям си как ги водя на Пирин, как ги уча да четат и карат ски... внезапно и без предупреждение полицайчето ме връща в реалността. "Госпожо, извинете, че питам, ама вие казахте "британски паспорт"... ама после пък казахте, че държавата е Великобритания. Не може така - сега трябва да го преписвам!"

Великобритански паспорт! Реших да не противореча на полицейската логика, че току-виж съм прекарала нощта в това луксозно заведение. Накрая подписваме редица Заявления, Молби и Техни Копия, той излиза, а ние тръпно чакаме заветното Удостоверение. Какви наивници! След десетина минути пухчото с пагони се връща и старателно изписва на листче от 1 (един!) квадратен сантиметър два телефона - на деловодството, на кой друг!? Обадете се в петък след обяд, те ще ви кажат на кой инспектор е зачислен случаят, ще ви дадат име и телефон, после го намерете и си поискайте Удостоверение. Ама нали ние сега го искаме?!? Аааа, не, казва,



вие само го заявявате. После ще го искате



А сега не-може-ли и как-така-да-не-може - питам с изтъняващ гласец.

Ми - такъв е редът, извинете, довиждане.

Полицай "Извинете" престава да ми бъде симпатичен.

Тръгваме отново към банката, но ако се осмеля да разказвам и този епизод, ще трябва да взема два валидола. Само да ви дам идея: американският паспорт се оказа приемлив за светкавично блокиране на банковата сметка, но не и за разблокирането й. За него трябва консилиум на банковите светила и авторитети, които сигурно са на ски в Швейцария. А междувременно професорът ще трябва да мине на фотосинтеза.

За епилог ще кажа, че днес и двамата с професора имаме A Day Off - за психическо възстановяване и за да не стане убийство.