Парламентът подложи на изпитание санитарната култура на народа. Прие на първо четене законопроект за въвеждане на задължително гласуване, което след дългогодишни препирни най-сетне мина през пленарната зала.

Народното събрание одобри предложението на Патриотичния фронт, внесено още преди близо година. Законопроектът за изменение и допълнение на Изборния кодекс № 554-01-74, внесен от Валери Симеонов и група народни представители на 08.04.2015 г., заслужава да се помни с имената и фактите, за да бъдат споменавани при всяко гласуване от избирателите, когато решат да адресират пожелания до авторите. Моментът е исторически, защото предстои



смяна на ролите между суверена и неговите слуги



Управляващите, които поради някаква заблуда смятахме, че са слуги на народа, решиха да му покажат кои са. Занапред ще наказват своя работодател, ако не ги назначава с всеобщо гласуване. Имат нужда от изборна масовка, за да се къпят в народна любов, каквато ще си осигурят по задължение, щом не става по друг начин. Какво ли не правиха, за да му угодят - партии му нароиха във всички цветове и нюанси, комбинираха му избирателни системи със и без мажоритарен вот, циркове му играха по избори, кебапчета му пекоха, бира му наливаха, сочиха му сияйни пътища към Европа и НАТО, обещаваха му просперитет срочно и безсрочно, признаваха му се в любов, изповядваха му личните си вълнения от детството до зряла възраст и пр. За всичко това получаваха черна неблагодарност. Колко му е да вземеш бюлетинка от купчината и да я пуснеш в кутия? Но дори за такова нищожно усилие избирателите все повече се скъпят на фона на неуморния труд на властите за тяхно благо.



Числата са по-жестоки и от думите



На първите демократични парламентарни избори през 1990 г. излязоха над 90% от избирателите. На следващите през 1991 г. бяха близо 85%, защото първото разочарование отнесе за година 5% от електората. През 1994 г. се запиляха още 10% и активността слезе на 75%. Темпът се запази и през 1997 г. ЦИК отчете 62% активност. Илюзията, че някой отвън ще ни оправи, породи плах подем до 66% през 2001 г. След като се видя, че за 800 дни може да се подобри животът само на избраници от висшия сектор, електоратът резна още десетина процента активност, като слезе на по-малко от 56% през 2005 г. През 2009 г. харизматичният популизъм върна на изборите 4%, като вдигна активността на 60%. Оттогава посоката е стремително надолу - 51% през 2013 г. и под 49% през 2014 г. По всичко личи, че оттук нататък поне половината народ с право на глас упорито ще отказва да ходи на избори, за да не се презира, че възпроизвежда една и съща ситуация независимо за кого пуска бюлетини.



Така не може - смятат ръководните слуги,



които се тревожат не толкова, че ще загубят властта, колкото, че се свива параванът на легитимността, зад който им текат далаверите. Не е вярно, че няма значение колко хора отказват да ходят на избори, щом така или иначе едни и същи кланове ще управляват. Ако сега гласуват под 50%, след години могат да слязат на 30% и 20%. Ами ако започнат да се явяват по 10%-15%? Това означава, че ще се образува мълчаливо супермнозинство, което ще скандира "Спукано гърнето!", колкото и да е подигравано, че гласът му не се чува. Падне ли параванът, великите комбинатори ще лъщят като голи охлюви на припек. Стряскащият въпрос "Кой?" ще получи естествения си публичен отговор - именно вие.

Това е причината за желанието на депутатите да въведат задължително гласуване, макар че преди седем месеца лицемерно го отхвърлиха, когато обсъждаха какви въпроси да допуснат в референдума през 2015 г. Но дали ще си върнат търсената легитимност, след като принудително изкарат избирателите пред урните? В няколко държави има задължително гласуване и никой не ги обвинява, че газят демокрацията. Белгия, Люксембург, Гърция и Кипър са такива примери в Европейския съюз. Към тях може да се причисли донякъде и Австрия, където е задължителна разходката до избирателната секция, но не и пускането на бюлетината. Задължителното гласуване в Европа, доколкото го има, може да се определи като заварено положение по различни исторически и национални причини, а не като модерна практика в ЕС. Тенденцията е държавите да не го прилагат строго, защото не санкционират избирателите, решили да не участват. България е особен случай, тъй като



тръгва по път, от който другите се връщат



Как си представят управляващите, които и да са те, да започнат да глобяват хората, че не са излезли на изборите, спечелени от тях? Нали избирателите могат просто да не харесват никого от кандидатите, защото изборите не им предлагат никакъв избор? Когато влязат в магазин или минат край витрината му и не харесат нищо, нормално е да излязат, без да пазаруват, или просто да извърнат глава. Никой не е длъжен да купува или да се взира в нещо, което не му харесва.

По-възрастните хора си спомнят как се гласуваше при социализма. Най-невинната шега бе: "Ти за кого гласува?" Правилният отговор бе: "За кандидатите на Отечествения фронт", на които малцина четяха имената по списъците. Гласуването уж не бе задължително, но никой не се съмняваше какво е правилно, за да си няма неприятности. Затова изборите можеха да се организират и като народни празници. Властта си осигуряваше фалшива жизнерадостна легитимност, която рухна внезапно въпреки масовата й подкрепа до последно, защото рухна именно фалшът. Със законопроекта за задължителното гласуване се готви



съвременен политически фалшификат,



който няма как да не отврати мнозинството от избирателите, съставено от негласуващи хора. Погнусата им от криминално-политическата система само ще се персонифицира чрез лицата, които ще им се натрапват като задължителни кандидати. Представете си как с голи ръце ще пипат бюлетини, от които биха изпитвали политическо отвращение.

Тогава ще имат две възможности: да пускат в урните празни пликове или да си носят санитарни ръкавици, които да изхвърлят веднага след гласуването. Такъв пример дадоха през 2002 г. френските избиратели от левицата. За да сложат бариера пред устремилия се към президентския пост Жан-Мари льо Пен, те отидоха да гласуват за кандидата от традиционната десница Жак Ширак, който победи със севернокорейски резултат. Много от тях си носеха ръкавици, защото им се гадеше, че са принудени да издевателстват над собствените си убеждения. Но като знаеха, че това е по изключение, приеха го.

При нас ще трябва да стане редовна практика и никой не прогнозира колко ще продължи. След политическия упадък ще започне упадък и на санитарните норми. Къде с ръкавици, къде със запушване на носа ще ровим в Авгиевите обори, докато не разберем, че просто трябва да им пуснем водата, както според легендата е направил Херкулес. Но това е само легенда.