Предконгресната битка в БСП протича с едно малко изненадващо ожесточение. Очаквахме да бъде вяла и казионна, както подобава на една уморена столетница. Вместо това виждаме на сцената не просто конкуриращи се кандидати, а твърдо заявени политически амбиции, разбираеми за публиката програмни послания, социологически състезания, интензивни медийни включвания. Последното също е не твърде обичайно, защото имаме опита от миналото - претендентите за шефския пост да бъдат по-изявени на закрити срещи и в конгресни кулоари, отколкото пред националната аудитория. Сега напротив - всекидневно гледаме и четем кой какво предлага, и то при запазен доста добър тон. Дано тази коректност и учтивост остане докрай, защото е хубав сигнал на фона на традиционните ни политически нрави. Не вярвам, ама все пак.

С други думи,



партията изглежда по-жива, отколкото я изкарват



За какво обаче е борбата? Да прескочим шегата, че се бият за капитанското място на "Позитаник". Свикнали сме БСП да ни изглежда като федерация от различни и често срещуположни интереси ("холдинг", ако цитираме нейна знакова фигура), като съвкупност от групи и групички с повече или по-малко ярки водачи, всяка от които със собствени позиции и разбирания какво и защо да се прави. Тези групи са принудени да правят сложни коалиции помежду си, защото нямат силата и ресурса сами да овладеят мостика. На лидера в този смисъл му се падаше задачата да балансира и да привлече около себе си колкото е възможно повече от тези групи и фигури, да намери формулата, според която в техен интерес е да го подкрепят, понеже така биха спечелили повече, отколкото по пътя на конфронтацията. Минусите на тактиката са известни и практически проверени - слаба адаптивност на партията спрямо промените в околната политическа среда, забавени реакции на изникващите предизвикателства, трудности да се формулира ясна политика, която да бъде отстоявана и не по-малко важното, да внушава доверие. Плюсовете - че се поддържа единен и относително монолитен образ.

Покрай сегашния отчетно-изборен цикъл се произведе един малко очакван резултат. Наблюдаваме не просто групи и личности, които спорят за власт, но и идеологически разделения. Може да е било преднамерено, може и да е настъпило случайно, но пред нас е вътрешната дискусия между социалисти и социаллиберали, характерна в различни форми и проявления за мнозинството леви партии в Европа - т.е. наболелият въпрос за идентичността и интересите, които ще бъдат защитавани.

Екипът на Михаил Миков консолидира привържениците на левия, социалистическия курс. За отбелязване е, че все по-близо до него застават хора, които далеч не принадлежат на приятелското му обкръжение (нещо повече, някои от тях са му били остри опоненти в миналото), но



които одобряват линията, смятана от него за важна



В нейното очертаване той е последователен, поне откакто е председател. На какво залага Миков? БСП да има облик и профил, които съответстват на нагласите на нейните симпатизанти, така както той ги разчита. Нещо повече, да се утвърди като "различната партия", с която трябва да се съобразяват, а не една от формациите, завършили балетно училище, които се обръщат натам, накъдето ги завъртиш. Да не бъде "удобната партия". Гласуваната преди дни декларация, предизвикала толкова шум с "преодоляването на капитализма", е много подходяща илюстрация - иронизирана, осмяна, обругана, предимно от медии, анализатори и политици, които не хранят особено топли симпатии към БСП. Въпросът не е само в максимата "Щом врагът те критикува, значи си на прав път". Но и в любопитния факт, че точно това "преодоляване на капитализма" можем да го намерим в официалната и действащата партийна програма от 2008 г. Тогава програмата бе обвинявана от мнозина, че е прекалено "дясна". Сега същите послания са оспорени като "ултралеви". Разликата показва колко вдясно се е изместила партията, а също и амбицията на Миков да обърне именно този процес.

Водещата критика към Миков, къде пряко изговорена, къде само загатната, е, че неговият курс крие рискове от самозатваряне на партията, от изолирането й в един традиционен електорат и в едни невисоки нива на подкрепа. Необходимостта от отваряне на БСП към активни прослойки, към граждански организации, към младите, към потенциални партньори е действително ключов приоритет, жизненоважен за самото й съществуване в бъдеще. Значителна част от опонентите на Миков съзират решението в отказ от прекомерно лявата реторика и в подбора на послания, които ще бъдат разбрани и оценени от доста по-широка публика. Между кандидатите за лидерския пост (17 на брой до този момент) в това направление са политици с енергия и амбиция като Корнелия



Нинова - едно от безспорните остриета на БСП



в парламента, и Красимир Янков - по-малко утвърден (което в БСП е плюс), но решителен и волеви играч. И двамата отдават приоритетно значение на "отварянето", и двамата имат по-либерален профил и излъчване, които, смята се, могат да представляват предимство в диалога с бизнеса. Идеологическите различия с Миков са несъмнени. Те неизбежно засягат и оценката за предишните периоди, за корените на кризата в партията. Дали БСП е в тежко положение, защото е тръгнала да се връща към левия си фундамент и по този начин се е разминала с очакванията на българското общество, или напротив, защото е загубила доверието, че е лява партия, за което си плаща и има да си плаща? Аналогично стоят нещата и за партньорствата в лявото пространство. Дали "новите леви проекти" от Първанов през Дончева до Кадиев са патерици на десницата, които с действията си разочароват левия избирател и сближаването с лидерите им би регистрирало ново морално и идейно крушение? Или това са колеги, с които трябва да се сътрудничи, за да стане лявото по-силно? Не на последно място е въпросът за властта и как БСП да се бори за нея - със защитата на принципи и пропагандирането им, с коалиционност, как?

И социалистическата линия на Миков, и социаллибералната на Нинова и Янков имат исторически доказано място в спектъра на БСП. Но само един може да бъде избран.