Не може да се напише всичко докрай, а и защо? Не ми харесва амбицията да се изцедят думите на един живот, струва ми се печално и за думите, и за живота. Иде пролетта (дойде дори) и светът се отвива, разкършва се, ще тръгва след нея. Някой близък ден ще намеря белезниците пред компютъра отключени и ще изхвръкна от пропитото с водка и кашлица зимно гнездо. Пролетта е време за летене, но само за птиците и само в поезията. ("Пролет" - "полет" - най-точната рима, толкова любима, че чак забранена от добрия вкус.) Иначе е сезон неуютен, невчесан и някак... недовършен. Ранната пролет, преди зелената превръзка да обвие измъченото тяло на земята, преди още природата да е казала "да". По улиците е прашна, под палтата е потна тази пролет, бави се, само бирата пред кафенетата идва навреме и няма връщане назад. Април...

В една такава само загатната още пролет, в един такъв април открих някаква изостанала отпуска и се изплъзнах на редакционната ярмомелка. Беше студено и едно гневно по пътя. Ръцете ми посиняха, зъбите ми тракаха с колелата на влака. Дворът в Беглеж бе мокър, прекопан до черно и някак сиротен, посипан с отмития цвят на овошките. Старците ме посрещнаха въпросителни, неспокойни. Не можеха да си обяснят защо съм дошъл в такова никакво време, страхуваха се, че от нещо бягам, спасявам се. Пристигнал бях най-вече заради тях, но нямах думи да им обясня това.

Дъждовете си тръгнаха още на другия ден и още на другия ден разбрах, че това бе най-доброто ми попадение за десетки пролети напред. Нощувах в стаята, в която някога се бях родил, на тавана още стояха куките на люлката ми. "Затваряй нощем прозореца, да не влезе месечината, че няма да заспиш" - предупреждаваше баба. Луната наистина бе голяма и още зимно бледа, но аз не будувах заради нея - просто се наспивах някак бързо, стремително и после слушах живота навън. Звуците на среднощния април са останали непредаваеми в мен. Това е дълго преди щурците и славеите, дори животните по двора са още някак плахи - сякаш репетират за лятото, когато и те ще се включат в саундтрака на нощта. Разхождат се навън, агнета ще се сборят, хлопка ще се изтърве, белка ще изсъска откъм кокошарника. И после тишината ги поглъща, тази още хладна и непречистена, изпълнена с очакване априлска тишина.



Денем дворът тихо изпаряваше влагата, кротко димеше под слънцето



Под стряхата на лятната кухня две лястовици ремонтираха гнездото си. От запустялата къща на съседа долиташе нахален кос, въздушен хулиган, откъсваше някое от бабините цветя и го отнасяше в човката си. Моите старци чоплеха навън, разпределяха семена и разсад и ги бодваха в лехите. Забравях да чета и ги гледах: двамата в градината на живота - силно исках да ги запомня така. Понякога вземах мотичката и се нареждах при тях, малко да помогна, а се опасявах, че ги разстройвам. Не можеха да повярват, че това се случва, в онези години то вече не беше за вярване. Никой отникъде не се завръщаше. Разделите бяха извършени. Демографският взрив бе разкъсал телата на нашите родове.

Понякога с дядо отивахме в кръчмата. Неговата поява бе по-сензационна от моята - отдавна бе прекратил отбиванията си там. Черпеше и се отпускаше на приказка. Забелязал съм, че когато и където да заговореше моят дядо, всички го слушаха с внимание. Мъжете ме разпитваха за живота ми в София и понякога улавях, че дядо отговаряше вместо мен. С подробности, които едва ли бих споменал. Особено охотно разказваше за работата ми. Абонирал се бе за вестника, където пишех, и четеше всичко. Изпитвах вина, че толкова малко знам за него. Ако трябваше да последвам нечий пример, щеше да е неговият. Но това бе вече изпуснат завинаги шанс.

В такива вечери баба ни чакаше на вратницата - нетърпелива да ни нахрани. Настроенията на трапезата невинаги бяха очаквано благи и идилични, понякога се разгорещявахме, пламваха страсти, повишавахме глас. Тогава тя поглеждаше към ъгъла и ни прекъсваше: "По-тихо, че я няма иконата - да я обърна." Така научих, че когато искал да сгълчи фамилията, нейният свекър, прадядо ми Цано, обръщал иконата към стената. Странно, че след толкова години си го спомням едва днес. Във време, когато не само иконите в нашите домове, но и портретите на достойни мъже и жени, на предците ни и на нашите революционери и първенци слушат непристойните приказки на политикани, на демагози и на откровени разбойници. (Впрочем спомням си още, че прадядото обръщал иконата и когато трябвало да брои пари. Вероятно е смятал, че и то няма да хареса на неговия Господ.) И сега това ми звучи като фрагмент от поема, има нещо от епоса на народния живот, непонятните за нас правила на хора, които не сме заварили на този свят.

Пописвах, без да се напрягам. Отнесох няколко стихотворения със себе си. Както обикновено става, нямаха нищо общо с дните, в които съществото ми се разтваряше и отпочиваше. Бяха напрегнати и нервни стихотворения, сякаш от априлското си убежище излизах да се сблъскам със своите призраци. По-късно вече щях със сигурност да установя, че това е закономерно: в тежки и несгодни времена пък щях да пиша за любов, копнеж и птичи песни. Поезията и животът поддържат благословени сили на отблъскване - може би това е, което ги предпазва от опасността да се слеят.

Един ден потропа съседка, говореха си с баба под прозореца, после се отдалечиха от къщата, не знаех, че е за да не ги слушам. След това баба обяви, че жената ме е поканила на гости. Да отида, която вечер пожелая. Дядо ме изгледа сериозно и рече, че ще отида. Разбрах, че няма да го обсъждаме.



Жената и нейният мъж живееха в къса уличка зад училището



С големия им син се познавахме като деца, после той се уби с мотоциклет. Малкият бе женен в Южна България. Живееха сами, с болката и самотата си. Вероятно искаха да си спомнят мъртвия по друг начин, чрез мен, негов връстник, такъв, какъвто той никога не бе станал - вече възрастен, със семейство, с работа и житейски опит. Поне така реших, защото те нищо не обясниха. Посрещнаха ме пременени, на масата всички бяхме церемониални и тържествени, разпитаха ме всичко, за което е любезно да се пита гост. После говорихме за старите хора, едва ги помнех от ваканциите на детството си - покойниците от махалата, които в разказите им се оказаха и мъдреци, и зевзеци, и благородници от земеделския бранш. Беседата ни бе в известен смисъл светска, за болките им нито звук. Бе увлекателно, притеснението ми изчезна. Когато се прибрах, баба хвана ръката ми и преди да я дръпна, я целуна. Бях изпълнил някакъв и неин дълг към хора, които едва познавах. Тази целувка ме смути и уплаши, дадох си дума, че ще постъпвам така винаги, когато потрябва. Но никога не разпознах такава нужда, а може би и животът не ми даде знак.

Когато си тръгвах, гъсталакът на черниците по надвисналия срещу къщата баир бе вече зелен. Очите на моите старци бяха без блясък, без искра. Макар да поживяха доста още, това бе нашето прощаване. Това беше главното, което ни оставаше, главното, което си казахме, и главното, което си забранихме да продумаме.

Между всичките ми почти винаги необмислени решения в живота това се бе оказало на място. Попадение, както вече се разбрахме. А ако трябва честно - просто исках да се махна. Същото желание ме е навестявало често и по-късно. Това е желание красиво и сравнително просто. Просто е да се махнеш. Сложното е: къде?