Ако трябва да решите един спор, какво бихте предпочели - дълго и скъпо дело или евтино и бързо дело? Въпросът изглежда риторичен, особено като се има предвид, че решенията и на двата вида институции биха имали еднаква тежест по закон.

Не така обаче смята омбудсманът Мая Манолова, която от няколко седмици насам е подела нова битка - срещу арбитражните съдилища. "Това са новите бухалки в ръцете на колекторските фирми и монополните дружества, които не се подчиняват на никакви правила и регламенти и които откровено рекетират българските граждани", заяви тя. И вече е инициирала промяна в три закона с цел потребителските спорове да бъдат изключени от обхвата на арбитражните съдилища, за които да се създадат правила в създаването и работата им. "1180 жалби, откакто съм омбудсман, са постъпили в институцията по повод на спорове с доставчици на обществени услуги. Най-голямата част от тях са срещу топлофикациите. Много сериозен процент са и жалбите срещу колекторските фирми и арбитражните съдилища", каза тя.



Манолова описва и схемата,



по която според нея функционират арбитражните съдилища - фирма монополист продава свои вземания от клиенти, обикновено малки по размер и отдавна погасени по давност, на колекторска фирма за жълти стотинки, на смешна цена за около 10-20% от стойността на дълга. Колекторската фирма си създава арбитражен съд, който правораздава в нейна полза. Масово страните не се уведомяват за започнатите производства и арбитражният съд приема, че след като страната не се е явила, значи се е съгласила с претенцията на ищеца. Така арбитражните съдилища постановяват окончателни решения. След това колекторската фирма се снабдява с изпълнителен лист и подгонва потребителя с частен съдебен изпълнител. "Само за справка ще кажа, че административният съд в София на година образува и разглежда под 15 000 дела. Справка в интернет показва, че арбитражните съдилища в страната са над 45, а само едно от тях миналата година е разгледало 102 000 дела", каза още омбудсманът.

Всъщност дяволът въобще не е толкова черен, нито практиката толкова порочна. Големият проблем в случая е, че голяма част от гражданите изобщо не са запознати с функционирането на арбитражните съдилища. Иначе с основание биха се насочили към тях, а не към съдилищата, които и без това са претрупани с дела.

Основното преимущество на арбитражните съдилища е



тяхната бързина и сравнително ниските арбитражни такси



в сравнение с държавните съдилища. За спорове с участието на потребители те са около 15 лв., докато в държавния съд са минимум 25 лв. Освен това има възможност за присъждане на по-малки по размер юрисконсултски възнаграждения, което намалява значително разходите по делото. В държавните съдилища много често на осъдени потребители се налага да плащат 800 и 1000 лева за дълг от 100 лева. В арбитражните съдилища обаче за същия дълг от 100 лева плюс таксата и юрисконсултските възнаграждения сумата едва ли ще надвиши 170-200 лв.

Арбитражните решения се ползват със същата изпълнителна сила като всички съдебни решения. Те са напълно законни, a дейността им е регламентирана в Закона за международния търговски арбитраж (ЗМТА). Статутът и дейността им по цял свят са уредени от два международни договора, по които България е страна: Нюйоркската конвенция за признаване и изпълнение на международни арбитражни решения от 1958 г. (ратифицирана от НРБ през 1965 г.) и Европейската конвенция за външнотърговския арбитраж от 1964 г.

Поради доста по-опростената процедура арбитражните съдилища имат



капацитета за обработване на голям брой дела,



което прави производството бързо и евтино.

Според омбудсмана един от основните проблеми на практиката, прилагана от арбитражните съдилища, е, че гражданите, осъдени от съответното дружество за дължими суми, нямат възможност да се защитят, като те дори не разбират, че са осъдени. Според правилата обаче едно дело изобщо не може да започне, ако двете страни изрично не са дали съгласието си то да се гледа в арбитражен съд. Всяка страна има възможност да бъде представена от адвокат, който да защитава нейните интереси и да дава доказателства в защита на съответната теза.

Арбитражното производство е едноинстанционно, но решенията на арбитражните съдилища



са подложени на двоен контрол



- веднъж от Софийския градски съд, който следи дали са спазени изискванията на закона (наличие на арбитражна клауза, надлежно уведомяване на страните и т.н.), и втори път - от Върховния касационен съд, който следи за това дали арбитражното решение е постановено законосъобразно. ВКС трябва да бъде изрично сезиран от някоя от страните в арбитражното производство, а СГС следи служебно винаги щом има подадена молба за издаване на изпълнителен лист. Няма възможност, а и няма в практиката случаи СГС да издаде изпълнителен лист, ако страните не са били уведомявани в хода на арбитражното дело.

Фактът, че в арбитражните съдилища има само една инстанция, значително ускорява съдебния процес, който е максимално опростен, за да се разбира от всеки. Обикновено арбитражните производства в България протичат в рамките на от 3 до 6-7 месеца, което зависи от капацитета на конкретния арбитражен съд.

Основният и най-голям проблем е, че повечето граждани



не са запознати с този нов способ



за решаване на спорове. Поради тази причина те, вместо да излагат своите възражения до арбитражните съдилища, често сезират некомпетентни органи и по този начин пропускат възможността да участват в процеса.

Според правилата арбитражният съд може да решава всякакви частно-правни спорове с изключение на тези за вещни права върху недвижими имоти; за издръжка и по трудовото законодателство. Идеята на Мая Манолова е от неговия обхват да се изключат потребителските спорове, особено ако става дума за монополист. Трябва обаче да се има предвид, че точно тези спорове и двете страни имат интерес да бъдат решени бързо и евтино. Ако спор с "Топлофикация" например се гледа в Софийския градски съд, най-вероятно делото би отнело няколко години, през които ще се трупат наказателни лихви и адвокатски хонорари. В арбитражните съдилища то би приключило за няколко месеца.