Има много начини за дефиниране на демокрацията, но най-забавното й сравнение с диктатурата може да се открие в следния виц: Каква е била разликата между Сталин и Рузвелт? Американският президент е събирал анекдотите, които са разказвали хората за него, а съветският лидер е събирал хората, които са разказвали анекдоти за него.

70 години след края на Втората световна война прекрояването на този виц по мярката на по-малки диктатори като Ерих Хонекер, Николае Чаушеску или Тодор Живков вече е позабравен рефлекс. Но отношението на властта към политическата сатира все още се смята за важен тест не само в страните от бившия соцлагер. Усетихме го ясно съвсем наскоро при развитието на паралелните скандали у нас и в Германия.



Ангела Меркел изтърпя

без излишни емоции всички негативи



от решението си да подкрепи съдебното преследване срещу шоумена Ян Бьомерман, поискано от обидения турски президент Реджеп Ердоган заради "позоряща критика" в стихове. Въпреки очаквания спад на рейтинга, въпреки общественото недоволство, въпреки позитивите за опозицията - като държавник Меркел избра да не затруднява бъдещите договорки с важен партньор и да не нарушава законите в собствената си страна, макар да я освиркват заради тях. Тя просто предложи остарелият параграф от Наказателния кодекс да бъде ревизиран в бъдеще, а продуцентите на Бьомерман съобщиха, че той спира за месец изявите си в ZDF.

По същото време у нас премиерът Бойко Борисов реагира драматично на скандала с изтрития клип на Чавдар Николов, който го осмя заради подкрепата му за бабаитите доброволци в задържането на бежанци по границата ("2016: Свинска опашка"). Часове след публикуването започна верижна реакция: сваляне на всички видеокарикатури на автора от сайтовете на Нова телевизия и Vbox7, прилив на възмущение по социалните мрежи, протест в култовата градинка пред "Кристал", изблици на премиерски гняв за "извадените очи" вместо изписването на телевизионни вежди и дори формулиране на нова конспиративна теория. Какво всъщност се случи: налагане на груба цензура, технически гаф или опит за дестабилизиране на правителството?

Свободна страна сме, всеки може да си избере версия според нивото на своята интелигентност. Но иначе демокрацията е като английската ливада от онзи стар виц - трябват й поне 100 години грижи, за да заприлича на западноевропейския райграс. Може би за толкова време медиите ни ще се научат да не показват така явно страховете и зависимостите си, а политиците - да приемат по-спокойно шегите за своя сметка.



Голямото престараване на малките началници



След взрива от емоции последва налучкване на по-правилна реакция: премиерът започна да качва карикатури на страницата си във "Фейсбук". Дори публиката да не му повярва, че никога не се е ядосвал заради сатира, пак ще разбере, че е наясно с отмирането на класическата цензура в епохата на интернет. Така и теорията, че сам е оказал натиск за уволнението на карикатуриста, изглежда по-малко правдоподобна.

Уви, никога няма да разберем кой още се е престарал - освен мятащото се в крайности телевизионно ръководство. Малцината посветени ще мълчат като партизани от социалистически анекдот. Но историята помни случаи, в които излишната предпазливост на по-малки началници е вършела чудеса през главата на големия шеф.

Чавдар Николов може да го потвърди със забавна случка от края на 90-те години, когато печели конкурс за календар на данъчната администрация. Той няма проблеми с шаржовете на политиците, избрани да илюстрират 12-те месеца чак докато стига до министър-председателя. Възложителите се обаждат да кажат, че главата на Иван Костов изглежда твърде грубо "отсечена" отзад, така че непременно трябва да се дорисува. В отговор Чавдар предлага на шефката на тогавашния отдел "Кадри" в данъчното Мария Мургина да добави малко глава на премиера, ако тя махне няколко процента от ДДС-то. Нещата зависват за две седмици, след което идва друго обаждане: необходим е нов шарж на Костов, но художникът вече може да избере какъв да е той. Оказва се, че старият е пратен за всеки случай на проверка в Министерския съвет, а обектът, вместо да се разсърди за рисунката, с благодарност си я прибрал...

По европейски балансирано реагират и други български политици, когато ги рисуват карикатуристи - по наблюдения на Ивайло Цветков към тази група спадат Георги Първанов, Симеон Сакскобургготски и Сергей Станишев, те дори колекционират сполучливи от тяхна гледна точка шаржове. Но дали "европейски" е точната дума в случая?



Берлускони, Саркози и смешните уволнения



Свикнали сме да приемаме на доверие твърдението, че онази Европа, която се простира отвъд Балканите, непременно означава по-добри обноски в политическата сфера. Наистина отдавна са отминали времената, когато в Париж са затваряли художници заради публикуване на обидни за властта карикатури. Крал Луи-Филип може и да се е разгневил на Оноре Домие дотам, че да издейства 6-месечна присъда за дързостта му да не го рисува само ласкателно, но това се е случило през далечната 1831-ва.

През 2008-а засегнатият вече не е монарх, а президент, пък и законите са други. Така че когато Морис Сине пуска грубовата шега по адрес на сина на Никола Саркози в "Шарли Ебдо", чисто и просто изхвърча от седмичника. Официалната версия е, че с намека за безпринципното поведение на Жан Саркози, който "като баща си ще стигне далече", приемайки юдаизма заради богата булка, Сине се е показал върл антисемит. Наистина смешен повод да му се иска публично извинение в издание, което свободно напада всички вероизповедания.

Комично изглеждат и повечето опити на тв шефове и министри от епохата на Берлускони да парират осмиването на италианския премиер с лицемерни доводи. Когато през 2009 г. Ройтерс съобщи за уволнението на сатирика Сенези от РАИ заради "антиправителствена" карикатура на тема земетресението в Акуила и отприщването на предприемаческите апетити, едва ли е имало много заблудени за истинските причини. Иначе хората би трябвало да вярват и че интересите на политик, здраво овързан с най-мощните строителни фирми, са по-маловажни при взимането на такива решения от чувствата на засегнатите при труса.

Година по-късно културният министър Сандро Бонди неочаквано обяви, че



италианското правителството ще бойкотира



фестивала в Кан заради "неправилна селекция на пропаганден филм, който изкривява образа на премиера Силвио Берлускони". Така лентата на Сабина Гуцанти "Дракуила - Италия, която трепери" си спечели още малко безплатна реклама, а Берлускони - още повече присмех.

Могат да се намерят и други европейски примери за нетолерантно отношение към сатириците, но изводът пак ще е същият: докато са във властта, всички политици трябва да внимават с кабърчето. Онова, за което пише Джордж Оруел в прословутата си статия за упадъка на британските сатирични издания: "Ако трябва да дадем определение на хумора само с една фраза, можем да го определим като достойнство, седнало върху кабърче. Смешно е онова, което съсипва достойнството и сваля могъщите от престола им, за предпочитане с гръм и трясък."

В този смисъл премиерът Борисов уцелва десетката с пожеланието "...дълги години да ме окарикатуряват". Да си постоянно мишена за сатириците е разумна цена за политическо дълголетие.