|
| Светослав Терзиев |
Трудно е да се повярва, че тъкмо тя се развълнува от злата участ на журналистите, заради която слезе тази година на 113-о място в класацията на "Репортери без граници", или в осмия кръг на медийния ад. Но точно в края на постите стават чудеса и
България извади от мъртвилото документ,
който залежаваше в архивите на Секретариата на СЕ от ноември 2013 г. Той бе приет преди две години и половина на конференция в Белград от министрите на информацията на страните от Съвета на Европа като най-обща насока за подобряване на медийната среда на континента. Оттогава четири държави се извъртяха начело на СЕ и трябваше да дойде ред на България, за да му вдъхне живот на 13 април 2016 г. по време на 1253-тото заседание на постоянните представители на държавите от СЕ в Страсбург. Не е ясно каква точно е нейната заслуга и доколко импулсът е дошъл не от нея, а от самия секретариат, но със сигурност тя не е пречила. А това е достатъчно да се определи като чудо, защото почти всичко в документа може да се смята като препоръка към самата нея да промени из основи отношението си към медиите, и то тъкмо в момент, когато се готви да ореже още повече остатъчната им свобода.
Разбира се, България може да си мисли, че препоръката важи за другите, но не и за нея, и затова две седмици след събитието не е намерила за необходимо дори да го разгласи, както изрично изисква приетият документ. Нещо повече, в него се казва, че всички поправителни действия трябва да се извършат спешно, като се започне с преглед на законодателствата и медийните практики във всички държави. Нека си представим
какво би станало,
ако управляващите у нас се вслушат в гласа на Европа, на който уж са давали тон.
Препоръката изисква "да се приеме и ефективно да се приложи регулация за медийната собственост", за да се гарантират плурализъм и разнообразие. "Тази регулация трябва да осигури прозрачност на медийната собственост и да предотврати концентрацията, която е вредна за плурализма. Тя трябва да се отнася също към непряката и кросмедийната собственост и да води към подходящи ограничения за притежаване на медии от лица на публични постове". Дали този текст не е адресиран към една медийна империя в България, чийто корпулентен собственик е депутат? Препоръката звучи много актуално и за медии, които формално се водят собственост на други лица, но непряко са в ареала на същото корпулентно влияние. Неотдавна премиерът Бойко Борисов рече за него, че е напуснал България и затова не бивало повече да го ползваме за дъвка, но не каза какво става с медийния му бизнес. Препоръката на СЕ означава да се хвърли светлина върху този въпрос. Нещо повече, тя предупреждава, че
скришните икономически механизми на управляващите
могат да имат "смразяващ ефект" за свободата на словото. Защото не е достатъчно да се запише медийна собственост на нечие име, а по-важно е да се знае кой осигурява текущото финансиране, както не е достатъчно да ти подарят слон, защото после трябва да го храниш. В условията на интернет медиите не могат да се самофинансират поради безплатния достъп до тяхната продукция и затова най-важно е кой системно им налива пари. Най-често това е държавата, или по-точно - властта, която има най-голям интерес да влияе върху обществото чрез финансиране на медии с парите, които източва от самото общество. "Дискриминационното отпускане на средства за обществени медии и на субсидии за печата или на държавни рекламни фондове може също да предизвика смразяващ ефект върху основните редакционни насоки в медиите и особено в малките медийни организации при съществуващия климат на икономическа оскъдица", пише в документа.
В България има изобилие от такива примери за тайно финансиране на медии през удобни на властта банки и свързани с тях кухи фирми, както и за отпускането през министерства без конкурси и обществени поръчки на европейски средства по т.нар. комуникационни програми. Вероятно засрамено от развращаващата си роля, правителството наложи на 30 март 2016 г. мораториум върху прякото договаряне на институции с телевизии и радиостанции. Но мораториумът е като постите - един ден свършва.
Експертите в Страсбург са забелязали, че
държавни и криминални структури могат
задружно да задушават свободата на словото
"Отразяването на важни въпроси (като чувствителни политически, религиозни, икономически и социални въпроси, включително злоупотребата с власт, корупцията и престъпността) може също да изложат журналистите и другите медийни дейци на заплахи, нападения и издевателства от държавни и недържавни активисти. Недържавните активисти могат да бъдат, например, терористични и престъпни групи". Тероризмът за наша утеха не се интересува особено от българската журналистика, но затова пък си имаме организирани престъпни групи с влияние на най-високо равнище, заслужили специалното внимание на Европейската комисия. Не случайно медиите предпочитат да ги наричат иносказателно, за да си нямат неприятности. Просто тяхната защита е нищожна и точно това има предвид документът, когато настоява "властите да обръщат внимание на уязвимата позиция, в която се намират журналистите, които отразяват политически чувствителни въпроси и се изправят срещу силните".
Към усилията за смазване на медиите
се добавя и съдебният тормоз
"Своеволното, дразнещо или злонамерено използване на закона и съдебния процес, свързано с високи разходи за борба в съдебната зала, може да бъде начин за натиск и тормоз чрез многобройни съдебни дела", посочва документът. България периодично се изявява като европейски първенец по прокурорски и съдебен натиск над журналисти и в такива случаи само външният отпор води до вразумяване на властите. За да насърчи журналистите да не осакатяват работата си чрез автоцензура, Комитетът на министрите препоръчва "да имат свободата да избират своята техника или стил на отразяване по въпроси от обществен интерес, при което могат да прибягват до някаква степен на преувеличение или дори провокация". Във връзка с това се напомня, че "сатирата е форма на художествено изразяване и обществен коментар чрез присъщото за нея преувеличаване и изопачаване на действителността с естествената цел да провокира и да активизира". У нас пък още се води спор дали карикатурите за премиера имат място в медиите, ако го представят дебел и смешен. Нещо повече, в корпулентната медийна империя е обичайна практика да се редактират и карикатури, за да не дразнят властта.
Засилващата се плахост на журналистите се дължи не само на прекия властови натиск, но и на
сриващото се жизнено равнище,
както и на хилавата им синдикална защита. "Заслужаващо внимание трябва да се отдели на значението на адекватно трудово законодателство за защита на журналистите и другите медийни дейци срещу произволни уволнения и мизерни условия на труд, които могат да ги изложат на неправомерен натиск да изоставят приетата журналистическа етика и стандарти", обяснява препоръката. За България това е двойно по-вярно, защото държавно отгледаната медийна империя демонстративно се отказа от общия Етичен кодекс на българските медии и го подмени с имитация, която бързо хвърли да събира прах в забрава. С едничката цел да си осигури редовно държавно хранене.
Страсбург препоръчва да се създадат във всяка страна независими работни групи за преглед на медийната екосистема, като инициативата може да поеме националният омбудсман. "Процесът трябва да бъде прозрачен и да включва публични изслушвания с участието на гражданското общество, включително и на представители на журналистически организации, медии и други", се казва в препоръката. В България обаче наблюдаваме точно обратното: не някакъв независим орган, а парламентът, т.е. управляващите, свикват сформирана на тъмно и по неясни критерии "работна група", която излъчва
все по-мракобесни идеи за окончателно
задушаване на свободното слово
Сред тях блести инициативата да се трансформира Законът за радио и телевизия в общ Закон за медиите, за да може властта да подложи на държавна регулация и последните вестници, които й убягват от контрола, както и всички интернет сайтове, мислещи си, че могат безнаказано да разобличават управляващите.
|
| .......... |
|
| .......... |