Казвах на моята баба Бобон. А тя казваше: "Трябва да постят всички без децата, учениците и войниците." Тази година преди Великден пак си казах: "Не съм от простаците, дето се хранят с биг-мак и кока-кола; само ядки и уиски или коняк." Купих си орехи, оставих ги на проветриво на балкона в отворен кашон. От гората дойдоха катерички. Не ги изядоха, занесоха орехите не знам къде.

Борис Димовски се родил в селото на Николай Хайтов Яврово, аз - в Асеновград. Казваше ми земляк, не знам защо, може би понеже Яврово било в асеновградското землище и защото и той като мен не се родил в родилен дом. Аз в къщата на Кишкилката на Баделема на 31 декември 1931 г. в 11:11ч., но Бобон настояла в кръщелното ми да впишат 1 януари 32-ра, за да ходя войник не с 31-ви, а с 32-ри набор.

От Асеновград помня само че ми викаха "лангеря" заради гръцката жилка и че асеновградските сармички бяха много малки и много вкусни. Не помня къщите с розов хоросан от кризата през 1929-а, когато вместо с вода забърквали хоросана с непродаваемото вино.

Радой Ралин ми беше комшия, но не ми казваше комшия. Колчем го срещнех пред махленското кино "Изток", той почваше да ми говори високо, събираха се хора и аз се измъквах, понеже той пожелаваше на минаващите жени довечера да им излезе късметът няколко пъти и аз се притеснявах.

Радой написа епиграми - "Люти чушки", Борис Димовски илюстрира книжлето. Аз не забелязах, но в Главлит (Главна дирекция на издателствата, полиграфическата промишленост и търговията с печатни произведения) забелязали, че между карикатурите има едно прасе и опашката му завършва със завъртулка като подписа на Тодор Живков. Иззеха епиграмите от всички будки и ги изгориха.

Валерия Димовска, дъщеря на Борис Димовски, работеше в офиса на Светльо и Ема Примерови (дистрибутори в България на "BP" и други моторни масла). През 2003 г. Светльо и Ема издадоха Радой Ралин и Борис Димовски, вече не в книжле, а в сборник с още карикатури и епиграми. Аз представих сборника в балната зала на военния клуб в София. Казах нещо достатъчно интересно, за да изглежда кратко или достатъчно кратко, за да изглежда интересно, затуй много ми ръкопляскаха, Борис Димовски от първия ред:

- Много ху... - Защо го няма Радой? - прекъснах го. - Щото човек, като остарее, става... Аз му казах тук, пък той тръгнал за вкъщи... Ама ти много хубаво го каза... Аз не чух какво каза, щото ми паднала батерията на слуховия апарат, ама ти много хубаво го каза.

Направи ме за смях, хората изпопадаха. Изхвърлих си телевизора, но, както пее Лили Иванова, без радио не мога, въпреки досадните творци и творкини, творячки, отварячки, дългоножки и астроложки. Говорят за "творчеството" си. Творец е само Бог. В прословутата карикатура на Димовски има свинска опашка. "Свински опашки", каза по радиото премиерът. Държавната глава друго каза, но аз не запомням какво тя казва.

Премиерът се обижда от карикатури, президентът е карикатура. Премиерът каза да не се боим от ислямския тероризъм, понеже "у нас на всяко кьоше продават дюнер". Премиерът бе вписан във всенародното героизиране на мутри, които в пущинаците залавят имигранти, вземат им парите и мобифоните, връзват им ръцете с пластмасови каишки "свински опашки". Каза, че понеже мюсюлманите не ядат свинско, опашките го противопоставят на мюсюлманите.

Преди Борисов, преди и Димовски, пред Театър 199 имаше афиши за свинските опашчици, в книжарниците "Пипи Дългото чорапче", която е с плитки pigtails. Когато Васа Ганчева превеждаше книжката на Астрид Линдгрен за Пипи, по-голямата й сестра Вера беше шеф на "ДИ (държавно издателство) Народна култура"; даде ми да преведа Хемингуей и аз тогава превеждах "Снеговете на Килиманджаро".

Там Хари е на лов в Африка, одрасква се, драскотината предизвиква инфекция, после гангрена. Хари бил военен кореспондент и когато умира, вижда калейдоскоп от всичко, което скатал в себе си, за да разкаже и няма да разкаже; вижда от небето снеговете на Килиманджаро (които поради глобалното затопляне сега се стопиха). Една от калейдоскопичните картинки е от България.

Питах Хемингуей с писмо за някои думи. Не зная дали той отговаряше на всички свои преводачи, но на Иван Кашин и на мен отговаряше; моите преводи излизаха в стохилядни тиражи, преводите на Кашин в милионни. Каза сам да реша дали да променя Карагач на Кара Агач или на Александруполис. Аз не го промених:

"Гарата на Карагач, той напускаше Тракия след отстъплението, стоеше с раницата, а фарът на Симплон ориент-експрес пронизваше тъмнината. Това бе едно от нещата, които бе скътал в себе си, за да ги опише - сутринта, на закуска, през прозореца се виждаха заснежените български планини и секретарката на Нансен попита стареца дали това е сняг, а той каза: Не, не е сняг. Рано е още за сняг. И секретарката повтори на другите момичета: Чухте ли, не е. Не е сняг. А те в хор: Не е сняг, излъгали сме се. А беше сняг и когато започна размяната на населението, той изпрати хората там, в снега. Беше зима и те кретаха в снега, докато измряха." Така описал Хемингуей геноцида на тракийските българи.

Във всеки град и село, където живеехме, Бобон ходеше на черква. В София в близката до нас "Свети Седмочисленици". Като пораснах, я спрях: Няма в "Свети Седмочисленици", а в "Св. Александър Невски". Там щяха да бъдат славчовите и моите приятелки и приятели, да се чукаме с великденски яйца. Там имаше кордон, през който пускаха стари хора и младежи, които подкрепят старци. Първата идея на мен и Славчо беше той да е старец инвалид, аз да го подкрепям. На Славчо през бомбардировките една писалка му гръмна в ръката, но липсващите пръсти не го правеха достатъчно инвалид, освен това не приличаше на старец. Втората ни идея беше да не ходим на черква, а да гледаме филм по телевизора в сиропиталището на Славчо, което беше срещу нас.

Медийната политика беше във Великденската вечер да пускат интересен филм, за да не ходят хората на черква. Спряхме се на третата идея: ще водим Бобон, подкрепяйки я. Връчих й бастуна, който й бях реквизирал, понеже много го харесвах. Той беше на брюкселския франт, неин син и мой вуйчо. Английска изработка. Дръжката не изкривена като въпросителна, а права като жезъл, сребърната ръкохватка с вдлъбнатини за пръстите, за да я държиш удобно; като натиснеш едно копче, щраква пружина и бастунът става сребрист копринен чадър, като завъртиш един пръстен и изтеглиш дръжката, държиш в ръката си шиш като рапира. Хитроумно оръжие като гърмящите писалки. Като прословутия "Български чадър" с отровна сачма за Георги Марков. Инструктирах Бобон да се подпира на бастуна и да куца, Бобон покуца, покуца, пък забрави и тръгне като момиче, а аз през зъби - Куцай, ма Бобон, куцай!

Пуснаха ни през кордона, намерихме се с приятелките и приятелите, чукахме се с яйца, забавлявахме се с бастуна-чадър-оръжие. После си тръгнахме със Славчо двамата под чадъра, но без запалени свещи и без Бобон. Когато влязохме вкъщи, имаше и козунак и всичко, което Бобон беше сложила на масата, пред иконостаса гореше кандилцето и догаряше свещта, която Бобон си беше донесла сама, без да я подкрепяме.

Сега със 70-годишно закъснение започнах да постя и катеричките ми отмъкнаха орехите. Добре направиха. Духовниците казват "пост и молитва". Право казват. Не да очистиш тялото си, а да смириш душата си. Форумчета млади ми писаха, че такива като мен скоро ще умрем и ще стане по-добре. "Вековната злоба на роба." Прави са. Скоро ще срещна дамата. Много я харесах в Bye bye life, в All that Jazz на Боб Фос. Имам идея вместо смартфон да си купя смъртфон, да си диктувам писаниците от ноосферата над несъществуващите вече снегове на Килиманджаро. Но омразничетата надали ще се смирят, пак ще ме четат, без да ги карам, пак ще събуждам в тях "Вековната злоба на роба." Те право казват. Време ми е. Пък и аз не се смирявам, псувам, когато недоучен ме учи кога живял Балдуин от Фландрия и да казвам The US are вместо The US is.

За всеки от нас дамата ще е различна. Ще я видя скоро, но това е работа, която всеки свършва сам, смъртта е занимание самотно. Сега нямам време. Мълча по въпроса. Мога да мълча на френски, мога и на испански да мълча. На холандски, сиреч на фламандски не мога, понеже не разбирам фламандски. За английски... Ето ви нещо разбираемо за вас и double dutch to them: "Българският чадър" беше английски.