---

Огнян Стамболиев е роден през 1947 г. в Русе. Той е критик и преводач, работил е като драматург в оперни театри, автор е на "Нова книга за операта" в 2 тома, първата у нас "Книга за оперетата и мюзикъла", на монографии за оперни артисти, на либрета за опери и на голям брой статии и рецензии в печата. Превел 35 книги от класически и съвременни румънски, френски и италиански автори. Член е на българския ПЕН център.

---

- Защо вече 25 години говорим за криза в културата, най-вече в музикалната?

- Защото в нея раните са много и тежки. Граденото от десетилетия от големи наши музиканти като Саша Попов, бащата на българския симфонизъм, Добрин Петков, Констатин Илиев, Руслан Райчев, Илия Темков, Васил Стефанов, Васил Казанджиев, Димитър Манолов, Георги Нотев и още редица други, сега се руши. В страната на Орфей и Борис Христов Евтерпа, музата на художествената музика, е вече в немилост. Ще напомня, че след двете войни в първата половина на миналия век, в трудните и бедни години, държавата решава, че културата е сред приоритетите в развитието на България. В брой на списание "Театър" от 1959 година открих, че е имало държавни драматични театри, представете си в...Троян и Нови пазар! В страната ни във всеки окръжен град освен театър имаше оркестър (държавен или общински), музикален фестивал и музикална сцена. Днес голяма част ги няма.

- Каква е причината за това?

- Две безсмислени, унищожителни реформи сложиха началото на края. В нашата държава, в която напоследък само се руши, всичко се струпва в София, а културата в страната, с малки изключения, едва крета. Сякаш българите "извън столицата", така се изразяват и някои журналисти, болни от "софиоцентризма" (у нас има и един абсурден термин "извънстолични" театри и оркестри), са второ качество. Те нямат достъп до истинските стойности в изкуството, до голямата музика. За тях остава само чалгата, лееща се като поток от стотиците радиа и кабеларки, най-ниските жанрове, американските глупекшъни, латиносапунките и турските сериали. И всичко това под погледа на Съвета за електронни медии. Сега Министерството на културата заплашва със съкращение дори най-старите и големите състави. Защо? Защото не носели приходи?! Представяте ли си приходи от Бах, Бетовен и Брамс, от Верди, Пучини и Прокофиев! Звучи толкова нелепо. Сякаш високото изкуство е стока.

- Добре, но нали всяка реформа се прави в името на нещо по-добро?

- Дали? Абсурдът "делегирани бюджети", тази имитация на реформа и стратегия на Министерството на културата, ме кара да се срамувам. Срещу стойността на продадените билети за опера, балет, симфоничен концерт да се отпускат средства за издръжката на института - заплати, консумативи, наеми, постановъчни, реклама и т.н. Има ли го това в културна Европа? А там традицията е по-дълга (не са били под турско) и хората знаят как се прави култура. От Министерството на културата настояват, че взели този модел от Германия. Да, но германският културен министър опроверга тази лъжа! За съжаление в нашето културно министерство отдавна няма подходящи специалисти, няма и идеи. През 1999 г. сътвориха първото недоразумение, ознаменувало началото на края. Министър Москова, подкрепена от Иван Костов, без да се допита до обществеността, парламента, творческите съюзи и музикантите, натрапи със заповед първата т.нар. "реформа ОФД". (Оперно-филхармонично дружество). Така след насилствено механично обединение, без план, без дискусия и без определен статут, под една шапка се натикаха оперните театри и филхармониите, уж за ефективност, успешно управление, икономии и по-добро качество. Даде се неограничена власт на директорите, ликвидираха се изключително необходимите художествени съвети. Сега институтите се управляват еднолично, при това зле и недемократично.

- Значи това задълбочи кризата, така ли?

- От двата оркестъра остана един за опера, оперета, симфония, балет, кантатно-ораториална музика. От друга страна, "делегираните абсурди" съкратиха до минимум симфоничните концерти и сега дори в градове като Русе и Пловдив броят им е минимален. Пострадаха много и оперите. По нелогичен начин се обединиха драматичният театър и операта на Варна, както и Оперетата в София с "Арабеск", запазиха се турските самодейни театри, вероятно за кампаниите на ДПС в Разград и Кърджали и се прикрепиха към драматичните, носещи имената на Антон Страшимиров и Димитър Димов. Ликвидираха се два важни за културната ни политика театри - Родопският драматичен и Силистренският. После се възстановиха чрез намесата на далновидни депутати. Министър Рашидов пък закри дори емблематичния, най-стар столичен театър "Сълза и смях", при това печеливш. Всичко това доведе до сериозна криза. И тя продължава вече цели 16 години. Запази се единствено високото ниво на националната опера и радиооркестъра.

- При криза се стига и до компромиси? До какви доведоха реформите?

- Компромисите започнаха, за да се изпълнява плана - поп, джаз и рок певци със симфонични оркестри, евтини холивудски мюзикъли и други заглавия с подобно ниско качество и принизяване на репертоара, оттам и на нивото на публиката. Част от нея се отдръпна, друга не беше привлечена, особено младите, които у нас се отдалечиха сериозно от истинските стойности в изкуството, а започна и отливът на музиканти. Оркестровите състави, доколкото още ги има, застаряха, спадна качеството им. Заплащането на музикантите е обидно мизерно. Няма подобно в света: 300-400 лева, колкото на метачките по улиците. Наскоро нашите прочути "Софийски солисти" стачкуваха заради заплатите си от 340 лева. И ще стане така, че скоро няма да има и музиканти, защото доста инструменталисти вече не достигат в големите градове, а емигрират в чужбина. Да не говорим, че по-малките, доколкото оцеляха, ги намалиха наполовина! В съседна Румъния не съкратиха нито един театър или оркестър, а фестивалите им са на световно ниво (букурещкият "Енеску" посреща по 15 световни оркестри само в едно издание!) У нас преди петнайсетина години министър Знеполски предложи закриването на прекрасната Старозагорска опера, най-старата след столичната, създадена през далечната 1925 г., център на единствения оперен фестивал на Балканите. Всъщност, наскоро тя беше заплашена и от министър Рашидов, заедно с уникалния танцов театър "Арабеск", Националната ни оперета и Музикално-драматичния театър на старата ни столица Велико Търново. Представете си, защото не си били изпълнили "делегираните бюджети"! И след този скандал, той "великодушно" им опрости "дълговете" и само ги нахока!

- Това не се ли отразява и на качеството на спектаклите и постановките?

- Качеството започна постепенно да спада. Това съвпадна и със смяната на поколенията - отидоха си много и при това значими имена от българската музика, дойдоха млади и в повечето случаи не особено даровити и подготвени кадри. Така пострада симфоничната ни култура, която бе на високо европейско ниво. Следващата "реформа" на първия кабинет на ГЕРБ с министър Рашидов доунищожи симфоничното дело у нас. Злополучните оперно-филхармонични дружества се разформироваха, за да се ликвидират филхармоничните им отдели и да останат само оперните. В един от големите градове, известен с прочутия си международен музикален фестивал, премиерна симфонична програма дори с музика на Малер или Брукнер се прави вместо за седмица за ден и половина, а голяма опера като "Дон Карлос", "Фалстаф" и "Вилхелм Тел" вместо поне за 30-40 дни, минимално само за 7-10 дни. Тези постановки се играят по няколко пъти, после се правят други, за да се отчете и бройката, и плана, като положеният творчески труд за тях не се рентира дори морално! Симфонични оркестри стигнаха дотам да правят концерти с естрадни певци и музиканти, да правят компромиси и с репертоара и вместо да се издига нивото на публиката, то се принизява. А великият Чехов беше казал: "Не Гогол трябва да слиза до народа, а народът да се издига до Гогол". След като един от оркестрите у нас направи концерт със Софи Маринова, друг може би ще направи и с Азис!

- Ясно е, култура без пари не се прави, но как се разпределят средствата?

- Парите за култура у нас не достигат. Бюджетът на Министерството на културата е мизерен и обиден. По-нисък е от този в страни като Албания или Македония. Но и при тези параметри той не се разпределя правилно и справедливо. Хвърлят се премного средства за археология и за прескъпи недоразумения като Българския Лувър или за пошли кинопродукции. И най-много за столицата, а културата в страната, особено в малките градове, е доведена до просешка тояга. Сякаш там не живеят хора, които имат нужда и от изкуство и духовност. И още нещо, което не се дооценява: "делегираните бюджети" доведоха до увеличаване на количеството за сметка на качеството. Така оперите и оркестрите започнаха да произвеждат пет пъти повече нова продукция в съкратени срокове с ниско качество. Трябва нещо да се направи - бъдещето на музикална България е застрашено.