|
| Бойко Ламбовски |
точно на мене!"
Този простодушен отговор ме присети за нещо. Казвам "простодушен", защото въпросният Ханс, Кнут или Марк, абсолютно случаен и неизвестен на милионите, които го видяха по телевизията, не обективира произшествието, както повечето свидетели - "чух гръм, страшно беше, куршуми пищяха, стъкла летяха" и прочее, а сподели първата минала му мисъл - защо точно на мене се случва, на "аз" - всичко това...
За нас, гледащите, няма значение кой е там - все ще е някой полуанонимен, летището е многолюдно място. За близките му - това е братът, синът, чичото, съпругът, колегата... Любим или не толкова любим, но конкретен и важен човек. А за него - това е страшно чудо на чудесата - единственият Аз на тази земя, моите мечти, страсти и страхове - и бам! - точно когато "аз" нищо не съм и подозирал...
Лев Толстой в "Пътят на живота" разказва следната случка. Селско момченце влязло в хамбара ли, в килера ли, а Толстой викнал зад вратата:
- Кой е там?
- Аз! - отвърнало момченцето.
| - | Кой си ти? - строго попитал графът. |
| - | Аз, аз! - възкликнало поуплашеното дете. |
| - | Кой аз? |
| - | Че аз, аз съм! |
да се обективира през другите -
за него единственото "аз" е толкова значимо и познато, че още не можело да си представи как някой не знае това, а чака отговор като "Иван, Петър, Николай". Това дава повод на големия писател да поразсъждава, че у детето знанието за единната ни обща душа, за общото "аз" е съвсем силно и чисто. "Той се чуди, че го питат "кой е това аз". Чуди се, защото усеща в себе си това единно духовно същество, което е едно у всички ни, и се чуди защо го питат за нещо, което трябва да е известно на всички. Той ми отговаря за духовното "аз", а аз го питам за прозорчето, през което това "аз" наднича".
Толстой също е прозорче, през което можем да надникнем назад, но и напред. Напред се оказа пълно с удобства и технологични постижения, както и с всеки ден - бум! - Джеда, Багдад, Истанбул... Париж, Брюксел, Бургас, Ню Йорк, Тел Авив... Когато заедно с други анализатори пишехме за възможната "палестинизация" на света преди десетина и повече години, това все още ми се виждаше като някаква стилистична фигура, една такава публицистична хипербола - нещо, което звучи находчиво, но не е чак пък дотам дошло наистина.
Всъщност дойде. Взривчета, взривове и атентати, мултиплицирани от медиите и Мрежата, оглушават и могат да оглушат всяко място на Земята.
"Кой си ти?" - ако така попитам онзи, който натиска копченцето и свързва жичките, той дали "Аз съм, аз!" ще ми отговори?
Това "аз" - неговото, би изглеждало безвъзвратно различно от останалото общо "аз". Веднъж четох откровенията на заловен камикадзе, индоктриниран и фанатизиран, достатъчно примитивен индивид. Нещо особено интересно не казваше, освен едно: "Смъртта хич не е страшна за мене, нас от това не ни е страх, тя е щастие." Присетих се как имами коментираха смъртта на десетки поклонници в Мека, затъпкани и задушени от многохилядните тълпи поради лоша организация на мероприятието. "Това е щастие за тях, че са умрели на такова свещено място" - твърдяха.
Мисля, че тоя "аз", който мрази останалия "аз" така силно, че предпочита не да живеят заедно на тоя свят,
а да умрат заедно,
не е предвиден от Толстой. Не че го е нямало и преди - автосуицидният акт, видян като воинска доблест, е водел и оригиналните камикадзета, и герои като Стефан Синделич, взривил барутните погреби при въстанието срещу турците край Ниш. Но в днешната ситуация не става дума само за война. Сякаш това, което се казва от едната и от другата страна на вратата, вече не се чува. И не говоря единствено за радикалния ислям и цивилизования свят, а за други разломни линии - между вкопчени в удоволствието и завиждащи, между лихвари на знанието и бежанци към невежеството, между банкери на информацията и милиони вегетиращи в рекламната примамливост на празнотата; между имащи и нямащи.
Сякаш тия и ония вече не са части от "единното духовно същество", за което пише старецът Толстой, а части от други, неодухотворени елементи. Които се разбягват като галактиките в Космоса.
Иначе вратата си стои.
