Живеем в уникално време. Турция сваля руски самолет, след кратка кандърма "извини се - няма" отношенията се изглаждат. "Фейсбук" очаква световна война, обаче двете държави градят газови и туристически потоци. Можехте ли да си представите досега, че натовска армия ще унищожи руски военен самолет и нищо катастрофално няма да произтече?

Това глобално време обаче е съпроводено с тревожност - все повече хора се страхуват, чувстват се несигурни, усеща се "живот на ръба". Мишена на недоволството е глобализацията, а източникът му е с адрес Северния Атлантик - същата територия, на която тя носи мир. В това парадоксално време жителите на Великобритания сякаш решиха



да сложат прът в щастливия ход на историята,



а побратимите им отвъд океана се канят да направят същото, гласувайки за Тръмп. "Дайте да ограничим референдумите!", чува се във Великобритания. "Дайте да намалим изборите!", скоро ще се чуе в САЩ. Животът наистина е в състояние да предложи абсурд, какъвто фантазията не може да измисли - в столиците на демокрацията, където тя е донесла благоденствие и просперитет, са чуват призиви да бъде ограничена. И забележете - не от мнозинството. А от едно малцинство, което счита себе си за просветено.

Този спор всъщност е стар колкото светът. Откак има хора, те дискутират кой е по-добре да взема решенията - учено, знаещо и носещо отговорност малцинство (при монархиите, разбира се, няма такава тема), което обаче може да се изроди в олигархия, или от насипното, немного умно и безлично мнозинство, което обаче е суверен, и точно то е народът. Верен отговор няма, защото никога не се знае дали малцинството непременно притежава нужните добродетели, нито дали простият овчар не знае повече за живота от инженера математик. И няма как да се измери "кое е по-доброто" - историята дава и двата примера. Приема се, че представителната или пряката демокрация са просто инструмент - или-или, най-често и двете. С тях завивате болт. Не бива да се абсолютизират. Отвертки има всякакви, на никого не му е хрумвало да абсолютизира отвертка.

След Брекзит глас срещу пряката демокрация у нас най-силно нададе бившият правосъден министър Христо Иванов, който разви тезата си така: "Референдумите по наистина основоположни въпроси са кретения. Когато даден въпрос се решава като част от нормалния политически процес - всяко решение е до следващите избори, то може да се пререши. Когато обществата се опитват да решат един въпрос "веднъж завинаги", си връзват ръцете, защото се отказват от възможността да го решат внимателно и според развитието на събитията". Чуха се и други гласове с подобни аргументи. Има обаче капан в тезата - как решаваме кой въпрос е "наистина основоположен"? Кой го решава? Основоположен ли е въпросът за типа избирателна система (мажоритарна-пропорционална), поискан на референдум от президента Плевнелиев и подкрепен от Иванов? И защо в крайна сметка народът да не може да се произнася по основоположни въпроси? Ясно е, че Иванов изхожда от "народът може да сбърка, елитът - не" или от "управляващите дори и да сгрешат, може да се поправят, народът - не". Претендира ли тази гледна точка за истинност? Нима е открила философския камък? Да, Брекзит създаде неприятности на ЕС, но сигурни ли сме, че носи такива на британеца? Да, в миналото диктатори са управлявали чрез референдуми,



но нима днес народите на Русия и Турция биха искали да се избият,



ако бъдат попитани да воюват ли помежду си? Не са ли точно народите сдържащият фактор за мир (никой днес не би тръгнал да умира - това е причина, по-силна от "интелигентността на елита")? Днес е така, утре как ще е - не знаем. И точно защото не знаем, нито е налична единица за измерване на правотата, спорът "мнозинство или малцинство" не бива да има претенцията да решава нещо. Той е дребнотемие. Един път мнозинството може да сбърка, друг път - малцинството. Отвертката е най-малко виновна, ако с нея изработите адска машина.

Специално за днешната практика по прилагане на референдуми трябва да бъдат казани няколко важни неща. Първо, никъде не могат да бъдат свикани по абсолютно всеки въпрос. Второ, колкото и парадоксално да изглежда, не водят автоматично до задължителност - нищо от референдума в Гърция не бе изпълнено, не е ясно как точно Великобритания ще излезе от ЕС. Трето, в България и на други места законовата база е стъкмена така, че 90% от уж позволените въпроси да са хем законни, хем не - според случая. Малцинството печели битка, която твърди, че губи.

А ето и още един щрих към дилемата "мнозинство или малцинство". Франсис Фукуяма, един несъмнено умен мъж и представител на просветеното малцинство, ознаменува падането на комунизма с "Краят на историята и последният човек". Човечеството няма за какво повече да спори, написа той, имаме сбъднат рай и това е либералната демокрация. Тези, които я достигнат, спират в щастливия край на историята - робът вече е господар, той няма за какво повече да се бори (пък ако не е дорасъл и има петрол, ще му помогнем с хуманитарни бомби, добавиха едни циници). Книгата му бе продукт на схващането, че щастието е безалтернативно и пътят до него е намерен. Тя насърчи като манифест тази безалтернативност. Щом знаем пътя и е ясна целта, няма да питаме тоз-оня, загуба на време е, рекоха елитите. Сбърках, каза обаче няколко пъти Фукуяма в последните години. Представяте ли си -



той, просветеният, сбъркал в разчертаването на света



Грешка - продължавайте! Ние, простите, сега какво да правим? Май малко сме му ядосани и поради това е тази нервност в иначе успешния ни свят. Май безалтернативният "ход на историята" дразни милиони, поради което гласуват напук за циркови персонажи - от Бареков до Тръмп. След като Фукуяма и други просветени умници сбъркаха, дали не бе по-добре да чуват "глупавото" мнозинство?

Да оставим все пак отвертката. Би било по-добре да се съсредоточим кой я държи - не като количество, а като качество. Как да направим така, че умно, отговорно и честно общество да излъчва умни, отговорни и честни политици - това е базовият въпрос. Знам защо не се дискутира по него - защото отговорът е изключително труден, диренето му е равносилно на утопия. Никой не знае как точно да стане, а ако все пак се случи, изискват се не само закони и държавни програми, но и много лична отговорност, усилия, възпитание. Плод би узрял най-рано след 20 години. Фокусирането върху някакви отвертки е далеч по-лесно и смилаемо. Но дебатът за отвертки не може да е нищо повече от дебат за отвертки.