На нашите нередовни срещи в кръчмата под кестена Фердо Чолаков традиционно носи прясноизпечени фъстъци, понякога и други ядки. Това е неговият принос в събиранията на оредялата ни групичка*, която напоследък плавно се изтегля от твърдия алкохол към пивото. Обикновено първите приказки на масата са именно за ядките - колко са едри този път, колко са ароматни и едва ли не топли и т.н. Първо захваляме на тях и на Фердо за тях и едва после преминаваме към здравето, към времето, към новините и клюките. Фердо си има някакви тайни доставчици, понякога открехва вратата към своите секрети, но никога не я отваря до край. София е пълна с пекарни на ядки, купувай и дъвчи на воля, но нашият приятел се е нагърбил вече със своята роля и така ще е завинаги. Сега е попаднал на някакъв негър, който продава ядки на близка бензиностанция и за него той е върхът в жанра. Негър с бели ръкавици на име Кристофър, който говори само английски и носи вратовръзка на голо.

- Негър? - намесва се Матьо, който по Великден се върна от Америка. - Искаш да кажеш афроамериканец?

Там дъщерите му са го поправяли всеки път, когато спомене забранената дума, и той е автоматизирал замяната. Обяснява набързо: в Америка чернокожите се засягат на "негър". За тях това е синоним на "роб". Обиждат се, гневят се, нерядко завеждат и без проблеми печелят дела. Опасно е и най-вече политически некоректно да се изпуснеш с някое "негър" пред хора.

- Негър, казах - отсича Фердо. - Няма да ме поправяш! Афроамериканците са си в Америка, този е чист африканец. Продава фъстъци и не се обижда. Продава ги в страна, където негърът си е само негър. Защо да го правим афроамериканец?

- Ако не е, ще стане - миролюбиво отстъпва Матьо. - Искат не искат, ще станат афроамериканци. Щом Америка се е заела да го въвежда, ще станат. Ти не си ли видял, че в нашите вестници се почна. Тук-там вече ги прекръщават...

Матьо вече е дръпнал лъва за опашката. Бяхме забравили. Изтървахме звяра. Подскочи на стола Фердо и изрева:

- Няма да ме учи как да говоря държава, където негърчетата тръгнаха на училище с войска и полиция.

Това му е болна тема. Или коронна, не знам. В зората на демокрацията Фердо, тогава изгряваща звезда на СДС, попаднал на някакво събиране, където американци наставлявали актива как да демократизира България и специално за равни права на малцинствата. Употребили тежки думи, според него - несправедливи. И той не им останал длъжен - вдигнал ръка. Припомнил им първия учебен ден в Литъл Рок** преди има няма трийсет и две-три години. По времето, когато в САЩ, за да влезе негърче в градското училище, трябвало да го охраняват с въоръжена сила, в България турчета и циганчета имаха привилегии за прием в университета. Нека да не преподават равноправие точно тук! Не стига че им заявил това, но и се държал... победоносно. С това кариерата му в политиката приключила.

Очакваме, че отворил коронната си тема, ще се развихри. Но Фердо млъква и утихва. Възбудата му угасва. Друг разговор е нужен тук, но нямаме душа да го водим. Ще трябва да осмислим прииждането на чуждите, а нямаме идея откъде да започнем. Не знаем дори как да ги наричаме (бежанци, мигранти), нито имаме представа какво да ги правим. Учат ни отвсякъде, наставляват ни, нареждат ни. Никой не посяга да бръкне в дълбоката памет на българския род, да отгърне вековния му опит ("съжителството" е негова старинна специалност), да разчете традицията му да приема, да отхвърля и да надмогва проблема за различията, около който Европа кърши ръце и въздиша. Може би именно в България знаем отговора, само че не знаем, че го знаем. И не го търсим, най-вече.

Вместо доволни, че погасихме някак кавгата, разотиваме се тъжни, смутени. Тази грижа не е на нашите рамене. И все пак - грижа е, най-голямата до тук през този век. А може би ни прави неспокойни тайната мисъл, с която не можем да се гордеем: оцеляхме под Бистрица, ще оцелеем и сега...

________________________________________________

*По време на един запас в страхотната ни младост преживяхме тежко премеждие в околностите на Бистрица. Това ни свърза и два-три пъти в годината се срещаме - да се убедим с очите си, че наистина сме оживели тогава.

**Историята от Литъл Рок бе широко известна през нашето детство. Тогава пропагандата я разгласи с пристрастие, но сега, като я сверявам в интернет, намирам, че събитията са предавани доста правдиво. Градът е столица на щата Арканзас и там през 1957 г., за да влязат за първия учебен ден в училище за бели, девет негърчета е трябвало да бъдат придружавани от редовна войска. Расистите от Литъл Рок организирали яростен отпор и президентът Айзенхауер изпратил 900 бойци от 101 въздушнопреносима дивизия. В защита на расистките правила се присъединяват обществени, женски, религиозни организации. На снимките днес се вижда, че тези ученици са били на гимназиална възраст, а между разгневените расисти се виждат също и деца, добре облечени дами и солидни господа. Днес вече може да се прочете, че онези събития са били твърде драматични, а с намесата на специалните сили конфронтацията далече не приключва. Едва през 1964 г. Върховният съд на САЩ забранява сегрегацията и започва дългата борба за демократизацията на страната.