Беше време, когато вестник "Вечерни новини" имаше привилегията единствен да публикува обяви от частни лица. Предлагаха се вещи, стаи под наем, автомобили - не знам коя ръка. Обикновено няколко, не повече от десетина такива съобщения, разположени на тясна вестникарска колонка. Изданието беше за гражданите на столицата, но се разпространяваше в страната и се разграбваше незабавно. Отдаваха го именно на тези рекламки от по няколко думи. В Плевен цялата преса идваше с обедния влак, опашката пред централния РЕП ги очакваше отрано и първите късметлии задължително излизаха и с броя на софийския вестник. Виждал съм някой да го отваря и да чете обявите на глас - за онези, които не са могли да си го купят. Тази чудновата обява, обаче, за която става дума, съм я чел с очите си и съм я запомнил така:

"Изгубена пишеща машина "Ерика" в Парка на свободата. Машината задръжте, ръкописите изпратете на адрес: "Елин Пелин" 3, за Валери Петров."

Възможно е годините да са поизменили в паметта ми текста на обявата. Но то ще е незначително. (Особено се колебая за марката на машината. Може и да беше друга. Но "Ерика" в онези години бе машина мечта. Немислимо бе да си я купиш. Както и каквато и да е пишеща машина. Просто не се продаваха. А и в поезията на Валери Петров пишещи машинки се споменават всякакви. Но да се откажеш от нея заради едни стихотворения ми се видя невероятно. "Машината задръжте" - потресох се.) Загадката за съдбата на тази - нека да я оставим така - "Ерика", и на ръкописите в нея ме вълнува и днес. Бил съм неведнъж с поета, но се стеснявах да попитам. А силно ми се искаше. Но се опасявах, че може да му припомня загуба, с която още не се е примирил. Вече бях разбрал, че загубата на стихотворения се преживява тежко, тя е невъзвратима. (Особено ако са стихотворения от Валери Петров.) Още по-хубави изглеждат те, ако никога не се намерят. Това ще е непрежалимо, боях се да не разчопля някаква рана.

Но може пък някакъв свестен столичанин тогава да е върнал топчето машинописна хартия, може дори да е върнал и самата машина? В поезията и около поезията се случват всякакви невъзможни неща.

(А когато говорим за поезията на Валери Петров - и най-невъзможните.) И идва голямата въпросителна - каква е била съдбата на изгубения текст? И ако е намерен отново - кой е бил той? Скоро след това в българската поезия се появи поемата "В меката есен". Смущаващо и магнетично произведение, като изповед на онова поколение, като освобождаване на чувствата, като внезапно оживяла слънчева вода, избликнала от вледенените съдби. Тази днес усърдно премълчавана поема, гузно прескачана в редактираната обществена памет, тогава прояви филма на човешката съвест и върху него се появиха затаените разочарования, страхове и унижения от суровите години на култа. Кой знае защо, някак като от само себе си още тогава реших, че точно "В меката есен" е била изгубена в кутията на онази "Ерика"...И разбира се, ако наистина е била тя, значи е намерена, отпечтана и дори отличена с най-високата държавна награда. Пълен хепиенд.

Неусетно, без усилие, от едно-две изречения бях си изградил наивна, но светла хипотеза, немотивирана от нищо друго, освен от подсъзнателното желание в живота да се случват именно такива честни и достойни събития, да произтичат красиви развръзки и - именно на хора честни, достойни, красиви, които заслужават това. Могъл съм, разбира се, да разровя и тази невинна историйка, но нещо ме е възпирало, защото подобни събития бяха рядкост и инстинктивно не съм пожелал да намаля броя им - макар и само с едно. Дори днес не е невъзможно да изясним всичко: все са останали следи от действителната случка, достатъчни, за да бъде тя сносно възстановена и описана. Това е добра задача за друг материал. Заслужава си. Но нека засега останем при моята версия. Смятам, че с десетилетията тя е придобила нещо като давност, някаква валидност е получила, както и правото да съществува паралелно с истинската, каквото и да значи това.

* * *

През април 1995 година отидох на "Елин Пелин" 3 за интервю. Работех в "Континент". Вестникът отдавна го няма, но паметливият читател не е забравил неговите просторни интервюта върху цяла - огромна! - страница. Форматът го отличаваше от таблоидите, а също и тонът, подходът, самата вестникарска направа. Имах си намислени въпроси и бях си обещал този път да попитам за съдбата на изгубената пишеща машина. Както и внимателно да се огледам за самата "Ерика" - дали не стои някъде в кабинета на поета. В стаята, където разговаряхме, не се виждаше никаква машина, а приказката се извъртя така, че "онзи" въпрос не успях да вмъкна. Просто не дойде сгода. Стори ми се, че ще прозвучи някак "жълто". И в най-сериозният разговор от тогава, та до днес задължително се търси нещо "крими" - кръв, кражба, далавера. Досрамя ме от поета да извъртам темата натам. Но за "В меката есен" не забравих да попитам. Ето какво ми е отговорил Валери Петров:

"В меката есен" беше за мен изблик на дълго таени мисли и чувства, затова и отговори в момента на същите мисли и чувства у много хора у нас. Оттук и успехът й. А сега тя ме навежда на ред мисли. Сложно е, например, съжителството на ума и сърцето (ненаучно казано) в работата на писателя. За автора на лирика по-сигурно е това, което подсказва сърцето, но не винаги то е в борба със съветите на разума - понякога тези две начала си сътрудничат. Така тласъкът за написването на оптимистичния финал на поемата дойде, помня, и от ума, но чувството бе искрено и това се усеща в текста, струва ми се..."

Помня, че замълча, замисли се и разсеяно попита: "Какво си спомняте сега, след толкова години?" "За значката - отговорих без забавяне, - за онзи със значката"... Поетът се засмя: "Да, дойде му времето да си спомним за него..."

Бях се поизложил. Все пак, като един вид колега, очакваше се да кажа нещо умно, някакво тънко професионално наблюдение, за стила, например, или за композицията. А изтърсих онова за значката*. Но домакинът продължи отговора си. Беше шокиращо как помнеше мисълта си:

"Когато я завърших (поемата - б.а), аз си мислех, че от нея ще се получи, ако не друго, то поне документ за времето, и сега виждам, че такъв документ наистина се е получил. Но това е станало не само защото някои неща в нея са казани правдиво, но и защото от това как и къде са казани тези неща проличава докъде е стигнал авторът в диренето на корена им, в дълбокото осъзнаване на действителността, тоест документирано е колко той сам е бил ограничен в мислите си от времето, което е искал да нарисува в дълбочина..."

Добросъвестно опитваше да каже истината за поемата, но след като я бе изрекъл с поезия, словото някак не му се подчиняваше. Внимаваше да бъде точен, скрупульозен беше дори, искаше да бъде полезен в това интервю, но такова тайнство не подлежи на разчепкване. Думите му бяха истинни, мъдри, но никъде не се докосваха до изящния му виртуозен слог от поемата - сякаш бяха от друг език, от друг глас.

Тук някъде си забраних да питам за "Ерика"-та, която така се бе запечатала в мен през моето юношество. Имаше опасност да повторя гафа със значката. Усетих шокиран стената между автора и читателя. Онова, което първият поднася на втория достъпно, свойски, дори интимно, е породено и мотивирано от твърде сложно, облечено в съображения и ясни възгледи творческо намерение. От някакъв граждански и писателски дълг. От някакво предизвикателство или, да речем, от едното професионално трудолюбие. Всичко това може да бъде разказано, не е чак тъй необяснимо. Но то ще бъдат бледи, безсилни редове. Само превърнато в поезия то може да стигне до своя адрес. И после винаги да се завръща на него - независимо дали наистина е било изгубено в кутията на стара пишеща машина, или е било затворено в черната кутия на поредния общобългарски мрак.

______________________

*Ето я случката със значката:



"Веднъж го гледам - тръгнал със значка!

Какво си се разукрасил така?

Нещастие - той казва, - братко. Вчера

петно си лепнах, знаеш, на ревера,

та със значката... - Смяхме се тогаз,

не подозирахме ни той, ни аз,

че доста скоро други под значката

ще крият петънцата си в душата."