Становището на Висшия адвокатски съвет по тълкувателно дело № 2/2016 г. на Общото събрание на Наказателната колегия на Върховния касационен съд (ВКС) смути общественото мнение. Причина за това стана мнението най-вече по втория зададен въпрос: "Абсолютно ли е правото на пешеходеца при пресичане на пътното платно в зависимост от мястото на пресичането му: а/ на специално очертана за целта пешеходна пътека; б/ на регулирано със светофарна уредба място; в/ на място, което е продължение на тротоара или бордюра; и г/ на нерегламентирано за тази цел място".

Правото на предимство на пешеходеца е уредено в чл. 5 от Закона за движение по пътищата, където в ал.1 е казано, че всеки участник в движението по пътищата с поведението си не трябва да създава опасности и пречки за движението, не трябва да поставя в опасност живота и здравето на хората и да причинява имуществени вреди. Ал. 2 продължава със задължението на водача да бъде внимателен и предпазлив към уязвимите участници в движението, каквито са пешеходците.

Както водачите на превозни средства, така и пешеходците освен права имат и задължения. По закон пешеходците са длъжни да пресичат платното за движение само на пешеходни пътеки. Чл.119, ал.1 от Закона за движение по пътищата задължава при приближаване към пешеходна пътека водачът на нерелсово пътно превозно средство да пропусне стъпилите на пешеходната пътека или преминаващи по нея пешеходци, като намали скоростта или спре. Съгласно чл.20, ал.2, изр.2 от ЗДП в случаите, когато пешеходецът предприеме пресичане, за водача на пътно превозно средство възниква опасност и той има задължение да намали и да спре.

През годините практиката на ВКС е била в насока, че стъпилият на пешеходна пътека пешеходец е с предимство, и то следва да му бъде осигурено.

От казаното дотук звучат странно изводите в становището на Висшия адвокатски съвет, че пешеходецът би имал предимство само ако е заел пешеходната пътека правомерно. Това според висшия орган на адвокатурата означава пешеходецът да се е съобразил със скоростта, посоката на движение и отстоянието на приближаващото към него МПС, да сигнализира водача с ръка за намерението си да пресича. В случая становището не отдава и значение на възрастовите особености, житейската зрялост, умствената недоразвитост, болестното състояние, умората и разсеяността на пешеходците.

На практика според становището водачът е длъжен да се съобрази изцяло с поведението и състоянието на пешеходеца, само и единствено, ако той е дете. Тази концепция е юридически, логически и житейски неиздържана. Представете си ситуация с възрастни, трудно подвижни или хора, натоварени с багаж! Как биха изпълнили вмененото им задължение да вдигат ръка, за да сигнализират, че желаят да пресичат? Как можеш да вмениш задължение на лице, което няма специфичните знания и умения на водача на пътно превозно средство да прави изводи за скорост, отстояния и т.н.?

Много трудно беше през годините водачите на пътно превозно средство в България да бъдат поне малко дисциплинирани и да бъдат научени да зачитат правата на пешеходеца, поне на пешеходна пътека. Още повече, че това е факт най-вече за София и по-големите градове, а не и за цялата страна.

Не искам да бъда лош пророк, но съм сигурен, че ако идеите, предложени в становището на адвокатския съвет, залегнат в тълкувателното решение, до съзнанието на масовия водач ще стигне само информацията, че пешеходецът няма абсолютно предимство на пешеходна пътека, при което пътните инциденти с пешеходци неминуемо ще нараснат драстично.

Нека не забравяме, че всеки от нас най-напред е пешеходец!



* Заглавието е на редакцията.