|
| Бойко Ламбовски |
Един от кандидат-президентите каза, че гласувал, за да не изберем някого, който да ни поздравява със 7 ноември. За младите да поясня, че 7 ноември се празнуваше преди близо 30 вече години много тържествено и помпозно - като празник на Октомврийската революция в Русия, оглавена от Ленин. Въпросният кандидат-президент, иначе интелигентен, макар не особено успешен политик, се класира назад, но да е жив и здрав.
Да е жив и здрав и баща ми, който по една случайност също е роден на 7 ноември. И тъкмо вчера чукна сериозната възраст 90 години. Замислих се над темата "7 ноември". Очевидно това сега
е политическа плашилка,
както преди беше политически фетиш. Когато бях млад, ми беше досадна ритуалната приповдигнатост на 7 ноември, скучните речи и патетики по повод празника, който беше опакован в почти сакрални одежди от революционната пропаганда. Така ми беше скучно и почти се срамувах от клишетата, с които се разхвалваше партизанското движение у нас. Гледах да не казвам никъде, че и баща ми е бил партизанин, макар за кратко - излязъл като ремсист и гимназист в гората малко преди 9 септември, още седемнайсетгодишен.
Та тогава се срамувах, щото тези неща бяха някак неловки - носеха несправедливи дивиденти, а не можеха да бъдат артикулирани публично с насмешка. Предпочитах да си мълча. (Сега обаче мога да ги говоря, защото не само не носят дивиденти, ами могат да станат основа за някакъв вид елиминатоарни действия спрямо скромната ми персона - случвало се е. Това е ситуационно неприятно и неполезно, но екзистенциално не е, тъкмо напротив. Без да съм мазохист, смятам, че социалният възход често действа успиващо или развращаващо на личността, а несгодите, особено несправедливите, я мотивират и изчистват.)
Както и да е - сега мога да кажа нещо, което научих от дедите си и баща си - от първа ръка, така да се каже. А научих ето това - тогава се е ядяло много бой заради политиката. Единият ми дядо бил ятак и комунист, 9 септември го заварил с петнайсетгодишна присъда в затвора. Изгърбили са го в ареста доста, макар само веднъж да ми разказа за това. Пробвали го и с глад - не му давали да яде. След дълго гладуване състрадателен пазач съселянин му мушнал комат хляб и глава лук. Дядо ми описваше с удивление колко впечатлен бил от храната - до такава степен, че като ръфал хляба, не можел да се откъсне! Забравял напълно лука! После пък, като се сетел за лука, така се впивал в него, че абсолютно забравял хляба! Тоя мнемоничен ефект на глада ме впечатли, понеже го чух като дете. Не можех да си представя, че можеш да ръфаш лук продължително. Реших да проверя, залютя ми и го изплюх.
Другият ми дядо бил също тежко бит - но от партизаните. Беше подофицер от запаса, участник в корпуса ни в Македония. Когато се върнал в стопанството си, бил мобилизиран от видинската жандармерия да гонят шумкари от тамошния отряд "Георги Бенковски" заедно с други селяни. Не им дали обаче оръжие, за да не го свие някой, а ги изкарали, въоръжени единствено с тояги. Оръжие имали само щатните жандармеристи. Край село Ивановци настигнали отряда, но шумците не се предали, а взели да пукат. Още с първия залп убили шефа на жандармерията Громков. Освен това хванали няколко от разбягващите се селяни и им ударили по един хубав бой. Дядо ми се срамуваше от това. Не го споделяше, освен с много недомлъвки. Разказваха го майка ми и леля ми, които говореха и за ужаса си от убития Громков, докаран с каруца в училището за през нощта. Училището е до самата къща.
Баща ми пък ял бой като ученик в предварителния арест в село Макреш. Бил го с тояга шефът на полицията - един майор от Враца. Боя ял, понеже съселянин донесъл, че го видели да говори с шумкари.
-Е, как те би? - разпитах го аз тези дни; яд ме беше, че едва сега се сещам да питам тези интересни неща.
-Как-как, как се бие? С тояга ме би, яко! Така млатеше, че счупи тоягата о мене... - сумтеше той леко раздразнен.
После помълча и добави:
- Ама все пак не искаше да ме пребие до смърт - призна накрая.
И разказа най-чудатото нещо. На другия ден след боя майорът се върнал във Враца, но американски самолети, тръгнали да бомбардират София, поради лошо време я подминали и се заели да бомбардират Враца. Една бомба уцелила полицейското управление и майорът побойник загинал на място!
- Ти усети ли се отмъстен? - любопитствах аз.
- Абе аз узнах после - отвърна той. - Ама не, нищо не усетих - умрял човекът. То много хора умираха тогава, война имаше. Да не е хубаво
да умре човек от война или бой...
Ще ми се да си даваме сметка, че политическият бой сега у нас си остава в областта на реториката. И това е - каквото и да си говорим - достижение на днешното време. Не е така дори у съседни нам страни. Освен това не е достижение, което не може да падне бърза жертва на различни деградиращи политическата култура обстоятелства - външни и вътрешни.
Ако имаш нещо за губене, но не знаеш, че го имаш, можеш да станеш глупашки безгрижен. Не го забравяйте, каквито и милитаристични словесни фигури да рисувате по изборно време.
