"Веселин Марешки се е кандидатирал за всичко, освен за президент, а гласовете, които получава, са пропорционални на броя на притежаваните от него аптеки." Тази саркастична констатация направи преди няколко години един политически наблюдател. Тогава никой още не подозираше, че варненският бизнесмен не само ще се включи в надпреварата за държавен глава през 2016 г., но и ще излезе четвърти, изпреварвайки кандидатите на старата десница и дори на ДПС. А сега напира към Народното събрание с потенциален електорален дял от близо 6%. Че и "Ню Йорк Таймс" писа за него. Само защото отчаяният и гневен на всичко и всички български избирател се чуди за кого да пусне бюлетина, така че да удари по утвърдените партии и да отслаби яката им хватка върху властта.



А Марешки дори не е новак в политиката,



за да заслужи извънредното внимание на гласоподавателите. Напротив, интересът му към управлението отива доста назад във времето. И внимателният преглед на миналото му вади наяве факти, които биха направили политическата му биография също толкова неприемлива за жадуващия нови лица избирател, колкото и резюмето на почти всеки друг политически играч у нас.

Най-ранните му опити датират още от началото на миналото десетилетие, когато се пробва като независим кандидат за депутат, а след това и за общинар във Варна от листите на социалдемократа Йордан Нихризов. През 2005 г. си основава и собствена партия - "Национално движение за свобода и демокрация". Формацията участва в парламентарните избори същата година в коалицията "Федерация на свободния бизнес-Съюз България" - предизборен сбор от станалите модни по това време "бизнес партии". На вота обаче взима едва 0.33%.

Само две години по-късно Марешки си прави нова партия - "Либерален алианс" (което след време му създава главоболия, тъй като не излиза от старата). А на проведените тогава местни избори



успява да стане общински съветник



в морската ни столица. Но не от собствена листа, а от тази на РЗС на Яне Янев - човека, който първо се заканваше да уволни Бойко Борисов, а след това му стана личен съветник по борбата с корупцията. Тогава Марешки стига първия си връх в политиката - зам.-председател на варненския общински съвет. А на кметския вот през 2011 г. успя сам да стигне до балотаж срещу несменяемия дотогава кмет на Варна Кирил Йорданов. В края на 2012 г. направи коалиция с Янев с многозначителното име "За ред, законност и справедливост с Марешки" (иронично преиначено от наблюдателите като "Ярешки"), с което сякаш каза, че вече той е водещата фигура в партньорството с лидера на РЗС. Знак за нарасналите амбиции (и апетити) на аптекарския бос беше опитът на новата му коалиция да се намеси в избора на конституционен съдия по време на кризата с неуспялата да встъпи в длъжност Венета Марковска. Навлезе и в полезрението на тогавашния премиер Бойко Борисов, който лично го покани да купи затъналия ФК "Локомотив" (Пд).

Гражданските протести от 2013 г., особено яростни във Варна, сложиха кръст на всичко това. След като бизнесменът беше освиркан от недоволни местни граждани, Янев побърза да яхне вълната и обвини съюзника си, че заедно с Кирил Йорданов и Борислав Гуцанов са "олицетворение на корупционния модел на управление на Варна". Марешки пък обяви, че



водачът на РЗС му искал пари за "платена социология"



На предсрочните парламентарни избори през 2013 г. се яви сам с "Либерален алианс" и взе нищожните 8873 гласа (0.25%). За бизнесмена този резултат беше равнозначен на политическа смърт.

Парадоксалното е, че същият този човек, който беше изтласкан от изгодната си политическа позиция от гражданското недоволство в собствения си град, сега е на път да влезе в НС, като обере значителен дял от протестния вот срещу утвърдените партии. Всъщност новият тласък на политическата му кариера даде инициативата му за национален референдум от края на 2015 г. с въпроси към хората дали искат по-ниски цени на лекарствата и горивата, дали да се намали броят на депутатите на 120 и да отпадне имунитетът им, както и дали да се отнемат държавните субсидии за партиите. И така удари джакпота. Първо, идеята му дойде по време, когато на хората им стана ясно, че разните "граждански съвети" по институциите и "граждани" в партийните листи по никакъв начин не помагат за по-доброто им представителство в политиката и властта, и затова се обърнаха към пряката демокрация като последно средство за въздействие върху политиците.

Второ, подписката за допитването му стартира почти едновременно с тази на шоумена Слави Трифонов - една от най-популярните публични фигури в страната. Тези две обстоятелства бяха достатъчни, за да



поставят Марешки в центъра на общественото внимание,



още повече че политиците, парламентът и медиите се занимаваха с двата референдума месеци наред. И през април 2016 г., въоръжен със социологически изследвания, показващи, че е разпознаваема фигура за 90% от българите, пое към президентските избори. С претенцията, че така ще даде "гласност" на хората, подкрепили неодобрения от парламента негов референдум.

Оттук нататък нещата започват да изглеждат по-ясни. На вота за Марешки гласуваха 427 хиляди души, почти колкото валидни подписа беше събрал за допитването си. Вярно, част от въпросите бяха директно свързани с бизнеса му с лекарства и горива. Но нека бъдем честни, колцина биха отговорили с "не", ако ги питат дали искат по-евтини медикаменти и бензин? А това е същото, което бизнесменът обещава и сега. Както и по-ниски цени на храните, борба с картелите в политиката и икономиката. Изживява се като българския Тръмп (а български и чужди медии му помагат), представя се като самореализирал се човек, почнал от дъното и издигнал се до върховете на бизнеса, ругае "корумпираната държава", говори за президентска република и "кардинална промяна на системата", иска отпадане на санкциите срещу Русия. Да не се залъгваме - Марешки



няма да повтори фамозния успех на Тръмп,



най-малкото защото на повечето хора, които одобряваха референдума му, не би им допаднала идеята да направят депутати бизнесмена и аптекарския му персонал, който той вкара в листите си. Но вероятно ще събере достатъчно гласове от отчаяни и омерзени избиратели за една прилична парламентарна група, която може да има важна роля в очертаващия се разцепен и размирен бъдещ парламент.

Горчивият ни опит показва, че България не е от онези страни, в които буйстващите популисти се озовават в политическа изолация. Напротив, такива стигат до върховете на държавата. И точно затова отговорността на избирателя сега е по-голяма. Политиците може и да не се съобразяват с нищо, когато се впуснат в следизборните си коалиционни безобразия, но гражданите трябва да мислят и вместо тях, когато пускат бюлетина с намерението да накажат управлявалите досега. Защото понякога наказателният вот не е никак добра идея.