http://www.ekipbg.com
Преди парламентарни избори ставаме свидетели на една от най-странните предизборни кампании в последните години. Това е кампания, в която политическите партии изпадат в тежък популизъм, обещавайки ни с пълно гърло абсурди - икономически растеж от 6-7% на година, удвояване на пенсиите, огромни ръстове на средната и минималната работна заплата, както и удвояване на възнагражденията в някои сектори от бюджетната сфера. Самият факт, че изобщо се коментират подобни числа, показва пределно ясно колко далеч от реалната икономика са хората, които взимат решения в държавата ни. Това и в някаква степен е базовата причина да сме най-бедната страна в Европа.
Постижими ли са обещанията?
В представените икономически програми политическите партии ни "обещават" и дори "гарантират" абсолютно нереални и непостижими в съответния времеви хоризонт нива на минимална и средна работна заплата, като изобщо не става ясно по какъв начин те ще бъдат постигнати. За съжаление, толкова години след преминаването ни от планова към пазарна икономика родните политици явно все още не могат да проумеят как функционира пазарното стопанство. Реално погледнато, всичко, което може да направи една партия, е да представи на своите целеви избиратели набор от структурни реформи в ключови сектори на икономиката и икономически политики спрямо политическата си идеология, които евентуално да доведат до прогнозираните икономически ефекти. В България обаче поради някаква причина този процес е тотално обърнат. По-голямата част от партиите хвърлят доста безотговорно някакви общи цифри в публичното пространство, зад които не стои никаква конкретна икономическа аргументация, която да ги подкрепи. Особено интересна е ситуацията със средната работна заплата в страната, която наистина през 2016 година постигна забележителен ръст. Политици от целия спектър очакват съществени ръстове в средната работна заплата през следващите 4 години, без да съобразят следните ключови фактора:
Производителността на труда за периода 2010 - 2015 година е нараснала с едва 12%. Откъде ще дойде очакваният от партийците ръст от около 10% на година, за да стигнем средна заплата от 1500 лева? Производителността на труда е ключов фактор, който определя равнищата на заплащане в една пазарна икономика;
Това, което покачва средното ниво на заплатите в България, е София, която в последните години се превърна в нещо като IT център на Източна Европа и предпочитана аутсорсинг дестинация. Търсенето на специалисти в тези два сектора оказа позитивен ефект върху средното ниво на заплатите в София, а оттам и в страната. Към момента обаче цените на труда и в двата сектора се намират на нива, близки до своя предел. Ако си поговорите с някой собственик на малка или средна IT компания, ще ви каже, че заплатите на програмистите вече гонят паритет с тези в Западна Европа. Тоест ръстът от последните години няма как да бъде поддържан. Много сходна е ситуацията и в аутсорсинг сектора;
Бизнес цикълът също оказва позитивно влияние върху нивата на средната работна заплата в страната през последните няколко години. След глобалната икономическа криза от 2008 година заетостта и нивата на заплащане започнаха да се възстановяват. Какви ще бъдат ефектите върху тези прогнози, ако бизнес цикълът се обърне и Европа влезе в рецесия, особено в контекста на високите нива на политически риск в ЕС? Това е процес, който е тотално игнориран в икономическите програми на партиите;
Българската икономика се характеризира със съществена регионална фрагментация на цената на труда. Много е трудно да се пренесат факторите, които покачват цената на труда в София, в провинцията. Ако извадим София от статистиката на НСИ за размера на средната работна заплата в България към края на 2016 година, ще видим, че тя възлиза на 809 лева, или 563 лева под средното за столицата. Именно поради тази причина има реална опасност от допълнителна асиметрия в цените на труда на регионално ниво, което може да доведе до редица негативни социални проблеми;
Подобен подход на анализ може да бъде приложен и за други противоречиви предизборни обещания. Като започнем от идеите за създаване на държавни фондове, които да инвестират в реиндустриализацията, отпускането на безлихвени заеми на бизнеса и домакинствата, преминем през минимална работна заплата от 650 лева, средна пенсия от 750 лева и завършим със строителството и продажбата на държавни жилища на цени от 350 евро на квадрат. Крайният резултат обаче винаги ще бъде един и същ - обещания без каквато и да била икономическа логика и покритие. Теоретично погледнато, някои от предизборните закани наистина могат да бъдат постигнати за кратък период от време, но срещу цената на огромни бюджетни дефицити и повишаване на държавния дълг, което ще доведе до доста по-сериозни негативи за икономиката ни в средносрочен и дългосрочен аспект.
Рисковете на провала
Ефектът от провал на щедрите предизборни обещания е, че една немалка част от избирателите ще се разочароват от политическия процес. Острата политическа поляризация, на която ставаме свидетели през последните години, доведе до рекордно ниски нива на одобрение на парламента и Министерския съвет, което ясно показва разочарованието на обществото от политическата ни класа. Едно допълнително разочарование от провала на гръмките предизборни обещания през тази кампания допълнително ще намали представителността на бъдещите ни управляващи в парламента просто защото на следващите избори хората няма да отидат да гласуват.
По-важно, всички тези опасни предизборни обещания генерират допълнителна икономическа несигурност в бизнеса, който става изключително предпазлив при стартирането на нови инвестиционни проекти и наемането на нова работна ръка. Последователността и предвидимостта в икономическата политика е от фундаментално значение за постигането на устойчив растеж в едно пазарно стопанство.
Идеите на БСП и начинът на представянето им по същество са стари. По време на изборите през 1994 г. водената от Жан Виденов социалистическа партия обеща да възроди производството.
Още през следващата 1995 г., в изпълнение на програмата и активните действия на икономическия вицепремиер Румен Гечев, България отчете най-високото производство в историята на прехода.[/b] В продължение на една година държавните социалистически мастодонти работеха на пълни обороти, а държавата ги финансираше с парите на данъкоплатците в името на възраждането на социалистическото производство. Година след производствения бум, в края на 1996 г., месечните заплатите бяха достигнали до около 10 000 лева. Тази внушителна цифра обаче не беше продукт на производството, а на инфлацията, която беше предизвикало то. По онова време с 10 000 лева можеха да се купят двайсетина хляба, а спестяванията на хората се стопяваха с всеки изминал ден. Това се случи, защото в устрема си да произвеждат социалистите бяха забравили едно много важно нещо – че за да се генерира печалба, произведеното трябва и да се продаде. В края на 1996 г. се оказа, че производственият бум от 1995 г. гние в складовете на „Кремиковци” и останалите социалистически мастодонти, защото няма кой да го купи. Разбира се, към това трябва да се прибави и бързото разграбване на тези заводи от тогавашния националноотговорен капитал начело с „Мултигруп”.
Днес от БСП казват: "Да възродим индустрията, като създадем държавен фонд, който да раздава пари на българските фирми (разбирайте фирмите на някои от членовете на Изпълнителното бюро) и да увеличим производството". Това обещание можем да приемем и като заплаха, защото зад интелектуалните образи на кандидатите за депутати Тома Томов и Елена Йончева все още надничат милионерите Георги Гергов и Кирил Добрев, които със сигурност с удоволствие биха се възползвали от фонда. На поста си е и Румен Гечев, който винаги е готов да изготви концепция за фалит на държавата.
По парадоксален начин БСП успява да представи миналото като промяна. Идеите на Гечев от 1994 г., съпроводени от нови лица като Корнелия Нинова (уволнена през 2008 г. за подозрения в корупция като зам.-министър на икономиката от Сергей Станишев) и Кирил Добрев (депутат в четири парламента, започнал кариерата си като арестуван за нелегално пренасяне на долари през българо-сръбската граница). Към това можем да добавим и обещанието на Светлана Шаренкова от 4 февруари, което гласеше, че БСП ще върне България в развития социализъм.
БСП се променя, за да си остане същата.
Още през следващата 1995 г., в изпълнение на програмата и активните действия на икономическия вицепремиер Румен Гечев, България отчете най-високото производство в историята на прехода.[/b] В продължение на една година държавните социалистически мастодонти работеха на пълни обороти, а държавата ги финансираше с парите на данъкоплатците в името на възраждането на социалистическото производство. Година след производствения бум, в края на 1996 г., месечните заплатите бяха достигнали до около 10 000 лева. Тази внушителна цифра обаче не беше продукт на производството, а на инфлацията, която беше предизвикало то. По онова време с 10 000 лева можеха да се купят двайсетина хляба, а спестяванията на хората се стопяваха с всеки изминал ден. Това се случи, защото в устрема си да произвеждат социалистите бяха забравили едно много важно нещо – че за да се генерира печалба, произведеното трябва и да се продаде. В края на 1996 г. се оказа, че производственият бум от 1995 г. гние в складовете на „Кремиковци” и останалите социалистически мастодонти, защото няма кой да го купи. Разбира се, към това трябва да се прибави и бързото разграбване на тези заводи от тогавашния националноотговорен капитал начело с „Мултигруп”.
Днес от БСП казват: "Да възродим индустрията, като създадем държавен фонд, който да раздава пари на българските фирми (разбирайте фирмите на някои от членовете на Изпълнителното бюро) и да увеличим производството". Това обещание можем да приемем и като заплаха, защото зад интелектуалните образи на кандидатите за депутати Тома Томов и Елена Йончева все още надничат милионерите Георги Гергов и Кирил Добрев, които със сигурност с удоволствие биха се възползвали от фонда. На поста си е и Румен Гечев, който винаги е готов да изготви концепция за фалит на държавата.
По парадоксален начин БСП успява да представи миналото като промяна. Идеите на Гечев от 1994 г., съпроводени от нови лица като Корнелия Нинова (уволнена през 2008 г. за подозрения в корупция като зам.-министър на икономиката от Сергей Станишев) и Кирил Добрев (депутат в четири парламента, започнал кариерата си като арестуван за нелегално пренасяне на долари през българо-сръбската граница). Към това можем да добавим и обещанието на Светлана Шаренкова от 4 февруари, което гласеше, че БСП ще върне България в развития социализъм.
БСП се променя, за да си остане същата.
В програмата си БСП обещава всичкo за едрия капитал; фонд от 500 милиона лева, който да възроди производството и да се разпределя от държавата, за енергетиците – АЕЦ „Белене”, за газовиците - „Южен поток”, а за най-твърдите русофили – изграждане на петролопровода „Бургас-Александруполис”, за да бъде
Големият Член пълен и подарък за едрия бизнес, защото при евентуално тяхно възобновяване именно той ще се възползва от обществените поръчки!
