Спомняте ли си френската комедия "Големият ресторант" с Луи дьо Фюнес? Простодушният филм от 1966 г. бе изпъстрен със смешни сценки, между които сякаш без никаква логика се появи образът на Адолф Хитлер, когато случайна сянка падна върху главата на съдържателя на ресторанта мосю Септим (Луи дьо Фюнес). На една маса седяха френски, италиански и германски комисар от полицията, а мосю Септим любезно обясняваше на германеца по негова молба как се прави френско картофено суфле: "Айн килограм картофель, айн литр милш, драй айоф, нойнцих грам бутер, зальц, унд мускатнус... мускатнус, хер Мюлер. Зи ферщен, хер Мюлер? Ауфидерзейн". През това време сянката се прокрадна върху челото му като перчем на Хитлер, а под носа му друга сянка направи фюрерски мустачки. Безобиден майтап? Нищо подобно.

Ако има нещо, което с повод и без повод да втриса французите, е



мисълта за растящата сила на Германия



Няма седмица, в която по някоя от френските телевизии да не показват документални кадри как нацисти маршируват по Шан-з-Елизе или как Хитлер наблюдава от Трокадеро Айфеловата кула. Покойният президент Франсоа Митеран, който нямаше как да попречи на германското обединение в началото на 90-те години, изтръгна от канцлера Хелмут Кол поне съгласие за приобщаване към eвропейската общност на Източна Европа с тайната надежда да размие германската мощ в още по-голяма общност.

Европейският съюз се готви на 25 март да празнува 60 години от основополагащия си Римски договор. Юбилеят е достатъчно солиден, за да предизвика разговор какъв път извървя обединена Европа и накъде отива. В подготовка за него председателят на Еврокомисията Жан-Клод Юнкер представи на 2 март Бяла книга с пет сценария за развитието на ЕС, от които както централата в Брюксел, така и столиците на големите държави вече са избрали един, макар че официално дебатите едва сега започват и ще продължат до края на годината. Фаворизираният сценарий се нарича "Тези, които искат да правят повече, правят повече", но той има три по-разбираеми неофициални названия: "Европа на две и повече скорости", "Коалиция на желаещите" и "Европа по поръчка". Последното - Europe a la carte - естествено, е френско. То извиква образа на Големия европейски ресторант, където всеки си поръчва толкова евроинтеграция, колкото допада на вкуса му.



Всичко се реши на маса,



около която седяха Германия, Франция и Италия - също като в комедията, но този път прекалено сериозно. На 22 август 2016 г. френският президент Франсоа Оланд, германският канцлер Ангела Меркел и бившият италиански премиер Матео Ренци се събраха на италианския остров затвор Вентотене край Неапол уж за да почетат 75-годишнината на Манифеста от Вентотене, написан от комуниста Алтиеро Спинели и антифашиста Ернесто Роси, с който се слага началото на идеята за следвоенна европейска федерация. След пресния шок от Брекзит тримата се поклониха на гроба на Спинели само колкото да погребат европейския федерализъм. Тогава за пръв път се договориха да загърбят идеалите на бащите на обединена Европа заради удобството да раздробят Евросъюза на ядро и периферия, където силните да се концентрират върху себе си, а слабите да се задоволят с толкова солидарност, колкото им отпуснат.

Бялата книга на председателя на ЕК Жан-Клод Юнкер също



използва за параван Манифеста от Вентотене,



за да замаже истината за предстоящата трансформация на Евросъюза. Тя започва по следния фалшиво патетичен начин: "За поколения наред Европа винаги е била бъдещето. Тя започна развитието си с визията на Алтиеро Спинели и Ернесто Роси - политически затворници, хвърлени зад решетките от фашисткия режим на остров Вентотене през Втората световна война. Техният манифест "За свободна и обединена Европа" обрисува картина, в която съюзници и противници се обединяват, за да гарантират, че "предишните абсурди" на Европа никога няма да се повторят.

Преди 60 години, вдъхновени от тази мечта за мирно общо бъдеще, основополагащите членове на ЕС поеха по единствен по рода си и амбициозен път - европейската интеграция. Те се договориха да разрешат конфликтите си на масата за преговори, а не на бойното поле. Използването на въоръжени сили замениха със силата на закона. Те проправиха пътя за други държави да се присъединят към тях, обединявайки Европа и правейки ни по-силни".



Красиви до празнословие думи,



защото са съчетани с действията на днешните европейски лидери. Франсоа Оланд, който е далеч от политическия ръст на Франсоа Митеран, така и не разбра какво стратегическо значение има Източна Европа за равновесието на континента при още по-засилената доминация на Германия след излизането на Великобритания от ЕС. Отлюспването на Полша (заради неуважение на Конституционния съд), на Унгария (заради дефицит на либерализъм), на Чехия и Словакия (заради негостоприемство към мигрантите), на България и Румъния (заради корупция на високо равнище) ще оголи ядрото и ще покаже на Франция, Италия и други колко са се смалили в сравнение с порасналата Германия.

Днес, разбира се, нямаме причини да се страхуваме от Германия, която изглежда напълно умиротворена в следвоенния период. Но национализмът избуява навсякъде в Европа и кълновете му се вкореняват и на германска земя. Какво би станало, ако Германия изпълни решението на НАТО за увеличаване на военните си разходи от сегашните 1.2% на 2% от БВП? Ще харчи над 60 млрд. евро годишно (сега 37 млрд. евро) и ще надмине военния бюджет на Русия - и то, без да има право да произвежда и притежава ядрени оръжия и стратегически носители. Кой би гарантирал, че при слаби съседи една постоянно растяща икономическа и военна мощ няма да се превърне в заплаха за континента.



Ефрейтори с фюрерски размах



могат да се родят по всяко време. Европейският съюз има само един смисъл - да пази Европа от война. Той е механизъм за поддържане на мира, което означава и за сдържане на Германия. Всички други общи стандарти са добавки, които служат на същата цел. Те са се появили именно поради продължителния мир, позволил Общият пазар да се трансформира в Европейска общност, а после и в Европейски съюз. В Бялата книга е показана диаграма, от която се вижда, че 70 години мир след Втората световна война са най-дългият мирен период в Европа от 500 години. Всички други затишия са тънки промеждутъци, които обясняват защо мирът няма собствено определение, а се дефинира чрез войната като "период между две войни".

В започващите големи дебати за бъдещето на Европа България не бива да мълчи, колкото и да е комплексирана от досегашното си полууспешно еврочленство. Макар и резултатът да е предрешен поради сговора на големите, никой не бива да се спотайва, когато става дума за бъдещето на мира. По този въпрос няма малки и големи държави, защото в противен случай страданията винаги са големи. Служебният премиер Огнян Герджиков плахо подхвърли като "лично мнение", че



"бъдещето на Европа е федерализмът"



"Ние никога не сме били водещи, но не искаме да бъдем в задния двор на Европа", добави той като първа реакция на Бялата книга. Разбираемо е, че на България допада най-много петият сценарий на Юнкер, наречен "Правим много повече заедно". Сега може да изглежда утопичен в условията на възраждащ се национализъм, но не бива да се забравя, че обединена Европа тръгна от утопия на политически затворници по времето на нацизма.

Преходът от европейско изграждане към европейско разграждане е напълно възможен. Но последиците могат да бъдат необратими. За да не въздишаме по Европейския съюз, както руският президент Владимир Путин въздиша по Съветския съюз, трябва да си дадем сметка, че каквото разтурим със собствените си ръце, никой няма да ни възстанови. Някои смятат, че в Големия евроресторант вече не е комфортно, защото се е препълнил с шумни клиенти. Когато се намали броят на масите, ние ще бъдем правостоящи. Тогава максималното, което ще ни предложат, е да станем келнери. С нас няма да разговарят, защото това е привилегия на седящите, а ще ни посочват с намигане, знаци и нечленоразделни звуци кого и как да обслужваме. Както прави мосю Септим в "Големият ресторант".