Политиците са склонни да размахват термина "фашизъм" с упадъчна лекота - прието е, че фашизмът е неизтриваема историческа дамга, и който пръв нарече другия "фашист" в политическия спор, печели.

Затова не се учудих особено на ердогановите квалификации за Германия. За Холандия се учудих малко повече. Разбира се, тази ердоганова реторика няма как да не издразни много силно засегнатите страни и политици. Тя вече го стори. Но защо той толкова лесно обвинява във "фашистки" практики правителства, които се кълнат в обратното на фашизма, тоест в толерантост и либерализъм?



Защото много боли -



е единият отговор. Да обвиниш в нацистки и фашистки рецидиви днешна Германия е много, много болезнено, предвид миналото и предвид демонстративното, полюсно движение в обратна политическа посока на днешните немски управници.

Но да обвиниш и Холандия, която е била окупирана от райха? Ердоган не знае ли историята?

Вероятно я знае, само че бърза да атакува, за да избегне обратните атаки - в босфорски пашалък, ислямистки абсолютизъм, фашизация с ориенталски привкус. Това е отговорът. Само че не е това въпросът.

Въпросът изобщо не е в терминологичните закачки - те са не повече от пропаганда и агитация. Това не означава, че поведението на Ердоган не е тревожно. Особено за нас, съвсем близки съседи на държава с имперски спомени и неоимперски политически ентусиазъм. (Форумите са пълни с разни пророчества, в които териториалните ни страхове се разпалват като суха слама, примерно - това на Слава Севрюкова).

Аз обаче смятам, че и явлението Ердоган, и украинската криза, и косовският проект, и Арабската пролет със съответните жежки продължения в Либия, Сирия и къде ли не, са зрънца от една броеница, по-точно метастази от една и съща болест. Тази болест ми се струва, че можем да я наречем ТЛН - "трагично лидерско несъответствие." Ще се опитам да поясня.



Светът след разпада на световната комунистическа система



изпадна в нестабилност. Това не се случи, защото едната политическа система остана без силен и равностоен враг. А защото победилата такава не се оказа на висотата на лидерството, което тя по най-естествен начин поиска да упражнява за неопределен бъдещ период.

Спомням си едно първо мое съвсем детско разочарование от един от най-големите възможни авторитети - възрастен, освен това учител. Сигурно съм бил първи или втори клас. Веднъж, след едно междучасие, закъснях няколко минути за час, защото, примерно, бях ходил да пишкам, пък то не стана веднага, и т.н. - няма значение. Когато влязох и замънках нещо извинително по повод закъснението, учителката - по неясни за мен причини, реши да включи на хумористично-саркастична вълна. И ме сряза:

- Я не ми ги разправяй тия, нали те виждам, че си ял баничка, още трохите ти стоят по дрехите...Сядай си!

Екна дружен смях, аз си седнах поруменял, а другарката доволно продължи урока. Бях шашардисан - все пак кой, ако не аз, знаех, че не съм ял баничка. И че изобщо нищо не съм ял, тоест трохи няма и не може да има! За мен беше потресно - значи и възрастните могат да лъжат по съвсем нагъл начин! Нещо по-лошо, значи дори тези, които трябва да изобличават лъжата - учителите, също лъжат! Но защо? Това не преобръща ли вселената наопаки? Не значи ли, че аз самият трябва да живея вече по съвсем нов начин, по съвсем нови стратегии?

Далеч съм от мисълта да приравнявам своя мил детски потрес от ситната смешка на даскалицата с лъжата за оръжията за масово поразяване, които уж имал Саддам Хюсеин. И която лъжа послужи за военното сваляне на режима там. Защото аз се отървах с малко поруменяване и малко размисъл, Ирак се отърва с около милион загинали вследствие инвазията (още никой не знае точно колко), със стотици хиляди бежанци, които видяхме и у нас, с несекващ хаос...Всъщност "се отърва" ли казах?



Никой не се е отървал от нищо



Спомням си с каква надежда очаквах след краха на комунизма, че системата, към която трепетно сме се устремили - тази на западната демокрация, ще ни донесе не само благоденствие, но и непоклатими морални стожери. Такива като безусловна политическа честност, като хуманизъм и толерантност, справедливост, безкористност и мъдрост в международните отношения. Онези хора ми изглеждаха други хора - не само умеещи да боравят с банкомат, но и възпитани и компетентни, акуратни и разсъдливи. Холандия например! О, Холандия! До такава степен вярвах, че онези там са ни изпреварили в еволюционния ход, че дори не се замислях, че те, тези мили холандци, все пак охотно са дали трима от всеки четирима свои евреи за газовите камери. А ние сме спасили нашите евреи. Че те, тези холандци, уж са водили война с фашистка Германия, но са се изхитрили да я загубят едва за няколко дни, а после доста масово са служили във военните поделения на райха и в репресивните органи в самата страна.

Както и да е, хората са си хора. Склонни към алчност, борба за власт, но и пориви към добротворство, разбира се. Някъде са по-рафинирани, някъде по-груби и по-простодушни.

Само дето лидерът, особено ако иска да е единствен, е винаги особено уязвим. И дали е пожелал да става султан, или държи да ти следи всяка мисъл през телевизора и компютъра, си е все издънка.

Рано или късно ще му кажат: ни за даскал ставаш, ни за лидер.