Има една книга - "Страхът в западния свят" от Жан Делюмо. В нея френският историк твърди, че в началото на новото време страхът играе огромна роля в живота на европейците и е отговорен за множеството гонения и погроми тогава. Сещам се от време на време за тази книга и си мисля, че през ХХI век страхът се е завърнал победоносно на черен кон. Виждаме го на битово ниво, в реакциите на хората. Виждаме го в изборите, които правят на обществено равнище. Виждаме го и в културата; цяло едно изкуство - киното - в днешно време се управлява от желанието да изплашиш и да бъдеш изплашен. Кога за последно сте гледали голяма комедия например?
В други отношения България може и да се колебае дали е част от западния свят - това е благодатна тема за всяка кръчмарска беседа с претенции за известна интелектуалност. Но ако си говорим за страха, имаме основание да се чувстваме доволно интегрирани. Страхът престава да бъде просто емоция и се превръща в нагласа, в поглед към света, в начин на живот. Превръща се и в групов маркер - хората се харесват и се мразят според това от какво ги е страх - но при разните групи пораженията върху критичното мислене са сходни.
Да кажем, едни ги е страх от бежанци и мигранти. В Широка лъка изгубиха ума и дума заради двама афганистански младежи, а в Елин Пелин изпаднаха в паника от едно сирийско семейство. Най-пресният пример е от Белене. Из мрежата витаят страх и гняв в такива размери, сякаш на границата са се струпали милиони преселници. (В Англия пък Тереза Мей съзря милиони българи и румънци пред портите, но за политическите измерения на страха - след малко.) Не липсват, разбира се, безотговорни квазимедии и откровени машини за фалшиви новини, които се стараят да внушат, че сме изправени пред нашествие. Но за да им повярва, човек вече трябва да се е уплашил предварително!
Хората, които просветено се възмущават от ксенофобията, също се страхуват
Страхуват се, че Тръмп ще разпали война с Китай или поне с Иран. Страхуват се, че Марина льо Пен ще спечели изборите във Франция. Страхуват се, че попържните по адрес на "либерасти" и "соросоиди" ще се превърнат в сопаджийска реалност. Не крия, че след изборната победа на Тръмп и аз взех да прелиствам наново "Колапсът на сложните общества" от Джоузеф Тейнтър - забележително прозорлива книга за самоунищожението на цивилизациите. Естествено, че и тази група е податлива на медийни внушения и конспиративни теории, в чийто център най-често бива поставян Путин. Тук всички пътища (на страха) водят към Кремъл.
За да сме предварително, по условие уплашени, съществена роля играе и по-"традиционният" страх от природни бедствия, чието многократно усилване от медиите е съвсем очевидно. Неотдавна попаднах на забележителна новинарска емисия по националната телевизия: първо ми съобщиха за катастрофа с малък самолет в Австралия, веднага след това за пожари в Канада и накрая за ураган в САЩ. Едва ли пожарите и ураганите са били по-рядко явление навремето; но не сме научавали с такава скорост за тях - и медиите не са ни ги поднасяли с такава сладострастна тревога. Обаче традиционните медии не са единственият разпространител на страха; влиянието на социалните мрежи е навярно още по-силно. Всяка ужасия, всяко безобразие моментално тръгват по "Фейсбук" и "Туитър", за да ни захранят с нова порция стрес. Преди десет години, когато станах потребител на "Фейсбук", хората си разменяха главно майтапи и смешни тестове. Но постепенно социалната мрежа се превърна в платформа за културата на възмущението. И това е в ред отношения много ценно, но да не забравяме, че възмутителните също могат да се възмущават, при това особено шумно. Колкото и да сме свили живота на профилите си в някакъв балон от ограничени познанства и възможни мнения, все ще попаднем на изказвания, които намираме за неправилни, неприемливи или направо чудовищни. "Tozi lajnar nqma li da go gramnat, mamicata mu ibrikchijska" - гласи характерен патриотарски коментар. При това авторът му стои там с името и снимката си, без да се притеснява. Как да не се поуплашиш? Самият факт, че е възможно да се говори по този начин в някакво публично пространство, е естествено притеснителен. А шокът от постоянния сблъсък с хора, които сякаш живеят на друга планета, вече води до почти екзистенциална тревога.
Но близко е до ума, че за една прослойка хора страхът е манна небесна и това са политиците
Уплашеният човек мисли на пресекулки, той ще се хване за първата сламка, която му подадеш. Уплашеният човек лесно ще бъде насъскан срещу когото трябва. Уплашеният човек не е претенциозен, той ще забрави поне временно как си го излъгал предния път. Ще ти прости дребните корупционни прегрешения, ако го наплашиш достатъчно и после му предложиш помощ. Тук се намесва и сеирджийската страна на емоцията: можеш да превърнеш страха в зрелище, в шоу със знамена, униформи, калпаци, национални предатели и прочие. Хем ще се страхуват, хем ще се забавляват. И ще гласуват. Неслучайно там, където се появява страх, най-често се веят и партийни знамена.
Накрая, може да не е съвсем очевидно, но страхът те кара да се чувстваш важен. Ако има враг пред портите, значи врагът иска от теб нещо, което той няма. С други думи - богат си, ценен си, ще ти вземат я земята, я традициите. Щом си нападнат от варвари, значи ти самият не си варварин. Ако пък потръпваш от възхода на крайната десница във Франция, не на последно място, показваш, че си европеец, в час с новините, вълнуваш се от световните дела, защото си достатъчно глобализиран и разбираш нещата. Най-сетне, ако те е страх, че утре ще те подгони побесняла тълпа доморасли фашаги, сигурно се ласкаеш малко от мисълта, че си достатъчно значим, за да бъдеш подгонен.
С всичко това не искам да кажа, че страховете ни са безпочвени, и нямам намерение да започвам търговия с розови очила като контрамярка срещу продавачите на страх. Вярно е, че светът стана сложен, объркан и основанията да се страхуваме никак не са малко. Но все си мисля, че самият страх е по-страшен - защото ни пречи да използваме разсъдъка си по предназначение, а от това вече следват големи бели.
|
|