60-годишният юбилей на Европейския съюз е добър повод всички правоверни да упражнят съчиняването на похвални слова. Най-трудно се пишат хвалби, както и да ги въртиш, дрънчат на тенеке. Друго е да теглиш някому една зверска. Навремето, като празнувахме 60-годишнината на Съветския съюз, също имаше надпревара по словесни фойерверки, но всичките бяха така кухи, че не се запомниха. Най-даровитите партийни поети и ласкатели не успяха даже да доближат прочутата димитровска формула, че "дружбата със СССР е нужна на България така, както въздуха и слънцето". За да имат думите смисъл и тежест, трябва, първо, който ги изрича, сам да им вярва, второ, добре е наистина да са верни. Не само др. Димитров е вярвал в своята историческа фраза, но тя е била абсолютно вярна, поне по отношение на него и оглавения от него строй - очевидно без дружбата със СССР др. Димитров нямаше да стигне до мавзолея, а вероятно и в премиерското кресло не би седнал. Всъщност



всички наши управници са били в тази позиция,



те са изпитвали нуждата от политически съюзи не само за да вземат и стоят на власт, а и за да запазят интегритета на общността България - даже когато не са могли да удържат нейната държавност и автономия. Клетви за дружба и братство с актуалния голям брат не са пестили политиците, закачили България на оста Рим-Берлин-Токио. Подобна любов ще е изпитвал висшият османски велможа княз Богориди към Махмуд II и Абдул Меджид, едва ли са били различни хаджи Иванчо Хаджипенчович, д-р Стоян Чомаков и Гаврил Кръстевич. Така ни върви от времето на онзи пряк наследник на одриската династия, който се е прекръстил на Тит Флавий Котис - от любов към император Дометиан, по фамилия Флавий. Но той запазил Тримонциум и успял да го направи административна столица на провинция Тракия - дотогава бил гръцкият Перинт. Макар да не звучи гордо и патриотично, но такива са фактите:



България има нужда от политически съюзи



и тази необходимост е преди всичко икономическа. Щом икономиката по нашите земи се е съвземала, тя е имала нужда от пазар - и то много по-широк от етническите ни граници. Когато сме имали пазари, както при българските империи, така и във времена на робство или като сателит, икономиката е вървяла. Когато страната, макар и автономна държава, е била притисната, външните пазари - недостъпни, България е падала в мизерия и най-примитивно стопанство. Това не е някаква наша уникална съдба, в Европа и в света



повечето страни са в същото положение



на сателит по икономическа необходимост. Малко страни могат да благоденстват като затворени, автотрофни и самодостатъчни икономически системи. Доста икономисти се съмняват, че дори страни като Русия, САЩ или Китай ще могат да се развиват, ако изцяло се изолират от световния икономически обмен. Сигурно е, ще могат да съществуват, но упадъкът на стопанството ще е неизбежен. Каквото да говорят модерните в цяла Европа, вече и у нас, сепаратисти, които търсят в Европейския съюз причината за всички злини, плод всъщност на глобална криза и последвалата депресия,



икономическата интеграция е неизбежна,



а следователно и политическите формации, без които е невъзможно да се поддържа, охранява и управлява една интеграционна общност. Едва ли има разумен човек, когото не дразнят некадърните, самодоволни чиновници, днешните негодни и интелектуално несъстоятелни лидери на Европа. Грешните им решения са очевидни, както и пълната им безпомощност да се справят с проблемите, които чакат отговор. Но това не е аргумент срещу интеграционната общност. Всяка страна, която напусне Евросъюза, ще понесе сериозни загуби. Колкото по-малка икономиката - толкова по-голяма ще е загубата. А за България можем да обобщим:



членството в ЕС е най-щастливата възможност



в българската история след Освобождението досега. За жалост огромната част от днешните ни (кандидат) политици и дори много стойностни, интелигентни хора не разбират ползите и перспективите от това членство в интеграционната общност, която далеч надхвърля изгодите от общия пазар. Изненадващо нескопосани са бакалските сметки колко плащаме в бюджета на ЕС и колко получаваме оттам, сякаш т.нар. европари са същинската печалба от членството в съюза. "Европарите" са съвсем маргинален и всъщност нищожен ефект от присъединяването. Истината е, че за десетте години в ЕС нетните постъпления от евробюджета (това, което България е получила, минус сумата, която сме внесли в бюджета) са около два милиарда евро годишно. Само парите, които българските емигранти и фирми връщат като чист доход в страната, са (доста) повече. Да напомним, че поне 70% от "европарите", които се броят "дадени на България", всъщност се плащат на (западно)европейски фирми и създават доход в Стара Европа. (Ако някому не е ясно как става това и се съмнява в сметката, можем да обясним с картинки и сметало.) Остатъкът до 30% от "европарите" пълни главно хранилката на родните "елити" - управляващи и обслужващи. Ще дойде време, максимум до 10-15 години, сметката ще се обърне. България ще внася в бюджета на съюза повече, отколкото получаваме. Цената за членството пак ще е несравнимо по-малка от ползите, които извлича стопанството. Мястото в ЕС е възможност,



колко ще печелим от нея, зависи от нас,



от потенциала на стопанските субекти - фирми и граждани, да се възползват от предимствата, които имат като част от съюза. Но да оставим икономическия ефект на членството настрана. Ако поради някаква пандемия от глупост някой ден излезем от Европейския съюз, рискуваме самата държава. Ще видите колко още държави около нас, оставени извън новия лимес на европейската империя, просто ще се разпаднат, разкъсани от вътрешни ежби и външни сили. В Париж началниците бяха прави в едно: Европейският съюз ще навърши и 100 години, а може и още юбилеи. Докато има икономически смисъл в него.